— Готова съм. — Тя подаде ръка на Дъглас. — Желая ви приятна вечер, мистър Фарел. Надявам се да намерите визитника си. Дженкинс, не ме чакайте… взела съм си ключа. — И се запъти навън подръка с виконта.
Дъглас я проследи с поглед. Пред къщата чакаше затворен ландауер с двойка великолепни кафяви коне. Като опитен познавач на конете той оцени, че впрягът струваше на собственика си няколко хиляди гвинеи, достатъчни да се построи малка болница. Забеляза, че Дженкинс търпеливо го очаква на вратата, и побърза да се овладее.
— Какво е „Синята луна“? — попита с отсъстващ вид той.
— Кафене, сър. Много изискано… на Бромптън Роуд. Младите хора обичат да се срещат там преди вечерните забавления — уведоми го с готовност Дженкинс. — Доколкото знам, след това компанията на виконт Бриджъм ще отиде в Албърт Хол.
— Аха. — Дъглас кимна. — Благодаря ви. — Сбогува се и бързо се запъти към другия край на площада. Второто посещение на Манчестър Скуеър беше плод на импулсивно решение, което беше странно, защото той не беше спонтанен човек. Ала му беше хрумнала мисълта, че едно изненадващо посещение при мис Дънкан може да има интересни последствия. Например да я покани на вечеря или тя да го покани да пият по нещо…
Махна на един наемен файтон и файтонджията се наведе от капрата.
— Накъде, господине?
За свое учудване Дъглас се чу да казва:
— Албърт Хол, моля. — Качи се във файтона и седна в тъмното. Какво, по дяволите, му ставаше? Може би все още имаше билети за тазвечерния концерт. Може би случайността искаше той и мис Дънкан да присъстват на едно и също музикално събитие… въпреки това прибързаното, импулсивно решение му изглеждаше безумно.
В полутъмния ландауер Роди говореше на спътницата си:
— Не дойдох с автомобила, защото си помислих, че днес е твърде студено. Вятърът е доста остър.
— Да — промърмори с отсъстващ вид Частити и скри ръцете си под одеялото.
— Разправят, че музикантът бил фантастичен — продължи Роди.
— Да. Много се радвам.
— А аз се радвам, че ще пием черна бира и ще ядем стриди — засмя се Роди и потърка ръце. — Това е най-подходящото ядене за студена вечер като тази.
Частити остана безмълвна и младият мъж я огледа внимателно в мрака.
— Нещо си замислена, Час.
— Така ли? — Тя се опита да се усмихне. — Сигурно е от студа. Мозъкът ми се е вцепенил.
— О, мисля че с това ще се справим. — Той плъзна ръка под одеялото и улови пръстите й. — Ще ти поръчам лучена супа, мила моя.
Частити остави ръката си в неговата. Роди флиртуваше с нея толкова отдавна и толкова безобидно, че това се беше превърнало в нещо като ритуал. Макар че редовно й правеше предложения за женитба, тя беше убедена, че ако един ден приемеше, той щеше да се шокира. Компанията му беше приятна и ежедневна като домашни пантофи. Естествено, той не биваше да чува това сравнение.
Единствената трудност беше, че днес не мислеше за домашни пантофи, а за чифт ботушки с невъзможни копчета и невероятно високи токове.
Дъглас излезе от касата на Албърт Хол с билет за правостоящ. Перспективата да стои прав не го смущаваше, освен това билетът струваше само един шилинг. Той обичаше музиката, особено цигулковата, и щеше да се наслаждава на вечерта, все едно откъде беше дошло спонтанното му решение.
Намери кръчма, в която предлагаха стек и бъбречни пастетчета с черна бира, и след като се навечеря добре, към осем и половина се запъти отново към Албърт Хол. Смеси се съвсем естествено с чакащите на тротоара, но не успя да остане незабелязан, тъй като беше по-висок от всички. Скоро забеляза червената рокля на Частити сред група оживено бъбрещи млади хора, които тъкмо влизаха в сградата. Последва ги на известно разстояние и зае скромното си правостоящо място зад последната редица кресла.
Когато прозвучаха първите тактове, Дъглас затвори очи, облегна се със скръстени ръце на стената и се отдаде на музиката.
Частити, която имаше първокласно място, похапваше от захаросаните бадеми, които й предложи Роди. Вече се чувстваше много по-спокойна, затоплена от чудесната лучена супа и развеселена от отличното шампанско. Музиката беше великолепна и когато цигуларят изпълни величествения финал и последните акорди се изгубиха в просторната зала, тя беше напълно възстановена от странното си настроение преди концерта. Аплодисментите бяха както винаги дискретни, но въпреки това от сърце. Музикантите се поклониха и напуснаха сцената.