— Мисля, че е подходящо за първия ми опит да видя нощния Лондон — засмя се той.
— Вероятно сте били много зает с откриването на новия кабинет и не сте имали възможност да опознаете Лондон — отбеляза тя, ядосана от правилото, което повеляваше да се разговаря със съседа по маса. — Как всъщност се открива лекарски кабинет?
Тя отпи глътка вода и се зае да изучава менюто. Отговорът му наистина я интересуваше. Като брачна посредница знаеше за плановете му повече, отколкото той предполагаше. Затова й беше забавно да чуе каква измислица си е приготвил за употреба в обществото.
— Имам някои контакти от баща си — отговори той. — Естествено и препоръки от пациентите ми в Единбург. Това е за начало. Какво ще поръчате? Има ли нещо специално, което ви харесва?
— Пърженото пиле е много хубаво. — Тя се наведе към масата, за да заобиколи другия си съсед. — Извинявай, Питър, Роди! Какво ни хареса миналия път? Май беше задушен заек…
Последва оживен дебат дали да изберат задушен заек или пържено пиле. Повечето твърдяха, че заешкото е по-екзотично. Когато Частити отново се облегна назад, Дъглас й каза тихо:
— При тези обстоятелства пърженото пиле ми изглежда доста прозаично.
— Зависи от гледната точка. Моят зет, който е отличен готвач и известен гастроном, винаги си поръчва пържено пиле. Твърди, че ястието е платоничен идеал за пилешко — перфектна птица, перфектно приготвена.
— Чий съпруг е той — на лейди Малвърн или на мисис Енсор?
— На Прюдънс. Сър Гидиън Малвърн. — Частити разчупи едно хлебче и намаза половината дебело с масло.
— Аха. Адвокатът.
— Да. — Тя се обърна към келнера, който по указание на Роди им представяше вината. — Искам от това червеното. И задушено заешко.
Дъглас избра чаша от същото вино и се опита да си спомни къде беше чул името на адвоката. Скоро се сети и се засмя.
— Сър Гидиън не беше ли адвокатът, който защитаваше „Мейфеър Лейди“ срещу обвинението в уронване на престижа?
— Да. И се справи много добре.
Дъглас плъзгаше пръсти по ръба на чашата си.
— Прощавайте, но не беше ли и баща ви по някакъв начин замесен в случая? — Той се усмихна извинително. — Четох във вестниците и ми беше любопитно.
— Учудвам се, че историята е стигнала до шотландската преса — отвърна тя. — Да, баща ми се яви като свидетел в полза на вестника. Това беше главната причина Гидиън да поеме защитата… семейни дела, така да се каже. — Лъжата, усъвършенствана през седмиците след приключването на случая, излезе съвсем гладко от устните и. По времето на процеса Гидиън и Прюдънс вече бяха сгодени и когато стана ясно, че лорд Дънкан ще бъде въвлечен, бъдещият зет се притече на помощ.
— Семейните връзки могат да бъдат много полезни — потвърди Дъглас с иронична усмивка.
— Напълно сте прав. Нали преди малко казахте, че баща ви е имал професионални връзки в Лондон? — Ироничната му усмивка й задаваше загадки.
— Да, той беше реномиран лекар в Единбург и аз тръгнах по неговия път, макар че когато почина, бях още съвсем млад. Партньорите му ме взеха под крилото си. — Дъглас кимна замислено. — Много скоро открих, че името сър Малкълм Фарел отворя много врати на сина му.
— Прозвуча ми, сякаш не го одобрявате.
Той вдигна рамене.
— Аз съм на мнение, че човек сам трябва да си завоюва успех. Против принципите ми е да печеля от славата на баща си. Ала необходимостта ме принуждава да го сторя. — Решителността, с която посвети вниманието си на менюто, показа, че счита разговора за приключен.
Как е възможно успехът със собствени сили да се приведе в съзвучие с брак по сметка? — запита се изненадано Частити. Каква ирония.
— Какво ще ми препоръчате за предястие… или би трябвало да попитам: какво ще препоръча зет ви? — Гласът на Дъглас я изтръгна от размишленията.
— Супа от волска опашка — отговори тя, без да се замисля. Ала като забеляза погледа му, попита: — Вие май не я харесвате?
Дъглас си припомни безвкусната супа на хазайката си и въздъхна.
— Не особено — призна той.
— Тогава змиорка в аспик? — предложи тя. — Специалитет на заведението.
Смайването му беше истинско. Когато я погледна, видя трапчинката в ъгъла на устата й и се засмя.
— Вие се шегувате.
— Напротив, това е нещо съвсем земно — обясни тя. — Направо от Билингсгейг. Истински деликатес от Кокни. Би трябвало да го познавате.
— Случайно не съм от Кокни — отбеляза сухо той и отпи глътка вино. — Мисля да си остана при платото с пушена риба. Познавам пушените херинги.
— Тя не идва ли от Оркни?
— Между другото.