— Който яде само това, което познава, е нерешителен — заяви тя. — А от вас се очаква да се приспособите към новото си местоживеене.
— Е, добре. — Дъглас затвори менюто. — Този път ще избера змиорка в аспик, мис Дънкан, но с условие, че и вие ще ядете от нея.
Изстрелът не отиде в правилната посока, призна си разкаяно Частити. Тонът му обаче не й даваше възможност да отхвърли предизвикателството.
— Разбира се, доктор Фарел.
— Разбрахме се. — Той й протегна ръка и тя я стисна, странно възхитена от начина, по който ръката й изцяло изчезна в неговата.
— За какво се разбрахте? — попита Роди, който се опитваше да следи разговора им.
— За змиорката в аспик — отговори с усмивка Дъглас. — Мис Дънкан ме предизвика да опитам специалитета на заведението, а аз я предизвиках да го опита с мен.
Другите заръкопляскаха и виното отново обиколи масата. В шумната непринуденост на заведението иначе строгите правила на масата скоро бяха захвърлени зад борда.
— Залагам пет гвинеи за Частити — каза някой. — Тя ще изяде всичко до последната хапка.
— Не вярвам — възрази друг и хвърли преценяващ поглед към доктор Фарел. — Според мен добрият доктор е напълно в състояние да опразни чинията със змиорка. Шест гвинеи за Фарел.
Така продължи, залозите се покачваха, докато двамата конкуренти получиха чиниите със змиорка. Частити погледна треперещото безцветно купче в чинията си и с мъка потисна тръпката на отвращение. Хвърли бърз поглед към Дъглас и видя, че той гледаше в чинията си с решителността на Цезар преди преминаването на Рубикон. Всички погледи бяха устремени към тях, зяпаха ги и гостите, които се бяха включили в облога. Сякаш от нищото се появиха келнери с дълги бели престилки и се наредиха около масата. Колегите им бършеха близките маси, които си бяха съвсем чисти, или усърдно подреждаха прибори и съдчета с подправки.
— Е, добре — промърмори Частити. — Готова съм да повярвам, че това е специалитет за онези, чиято кесия не допуска да си вземат пържено пиле. Но кои сме ние, че да презираме онова, на което хората се радват? — И решително заби вилицата си в желираната змиорка.
Дъглас, за момент слисан от трезвата забележка, каквато не бе очаквал от привилегирована млада дама като Частити Дънкан, последва примера й. Без да се притесняват от любопитните погледи, двамата започнаха да ядат порциите си. Вилица след вилица. Частити се съсредоточи в гълтането. Престана да дъвче, само гълташе и набождаше следващото парченце на вилицата, пак и пак, като от време на време хвърляше изпитателен поглед към чинията на съседа си. Той използваше същата техника, но неговата уста беше по-голяма и порцията му се стопи по-бързо. Когато триумфално остави вилицата настрана, тя имаше още поне три хапки.
Частити не вдигна глава. Отряза следващото парче, набоде го на вилицата и го преглътна. Изяде и последното парченце и посегна към чашата си с вино, за да я опразни под шумните одобрения на присъстващите.
— Няма победител — оповести важно Роди, който си бе присвоил ролята на съдия. — Не се обзаложихте дали победителят трябва да завърши пръв.
— Като се има предвид, че Час е много по-дребна, трябваше да й дадем преднина — отбеляза разумно някой.
— Не сме се разбрали така — възпротиви се енергично Роди. — Както казах, няма победител.
— Как се чувствате? — попита тихо Дъглас, като видя, че Частити все още държеше очите си затворени.
— Какво предписвате срещу гадене, докторе? — пошепна тя и посегна слепешком към чашата, която келнерът бе побързал да напълни.
— Вино — отговори засмяно той и последва примера й. — Честно ще ви призная, че змиорката не беше чак толкова отвратителна. Отврати ме по-скоро видът й, не вкусът.
— Както би ви обяснил зет ми, двете не бива да се разделят — отвърна Частити и простена театрално. — О, моля ви, още едно хлебче!
Дъглас взе едно хлебче от кошничката пред себе си, разчупи го и го намаза дебело с масло. После го сложи в чинията й.
— Надявам се да прогони лошия вкус. — Дългите му пръсти се движеха с гъвкавост, която направо я смая.
Частити примигна и колебливо посегна към хлебчето. Подобен интимен жест можеше да се очаква от приятел, например от Роди, а Дъглас Фарел беше чужд човек. Но той беше толкова естествен и делови… очевидно не си губеше времето с излишни мисли. Може би действаше просто като лекар — предписваше й бързо действащо средство. Тя вдигна рамене и бързо изяде хлебчето.
Дъглас седеше много близо до нея. Преди не бе усетила близостта му — всички маси бяха заети, гостите седяха на сантиметри едни до други. Но сега, докато ядеше хлебчето, усети съвсем ясно близостта на тялото му. Спомни си какво бе казала Констанс за физическото му присъствие и потръпна.