Ръката му почиваше върху масата. Когато посягаше към чашата с вино, мускулите на рамото се очертаваха под копринения жакет. Частити крадешком изучаваше профила му. Дългата, тясна брадичка правеше скулите хлътнали и като изсечени с длето. Но най-впечатляващ беше носът с интересно пречупен гръб. Истински класически нос, каза си тя. Освен това притежаваше интелигентно чело — така го наричаха сестрите. Много широко, с коси, които образуваха в средата очебиен връх. Неравномерните черти имаха нещо аскетично, което някак не подхождаше на мускулестото, едро тяло.
Когато той се обърна неочаквано и я погледна любопитно, тя бързо сведе глава. Келнерът, който дойде да почисти масата, я спаси.
— Слава богу — пошепна тя, когато отнесоха чиниите от змиорката. Отново отхапа от намазаното хлебче и зачака хлъзгавият вкус на риба най-сетне да изчезне. Надяваше се той да не е забелязал критичния й оглед.
— Искам да танцувам — извика Елинор. — Кой е съгласен да сменим заведението?
— Какво ще кажете за „Маракеш“? — попита Роди.
— Или там, или в „Клеопатра“.
Когато сервираха основното ястие, младежите оживено обсъждаха предимствата на двата нощни клуба. Частити мълчеше. Нямаше никакво желание да танцува. Но ако всичките й приятели бяха за, щеше да й бъде трудно да се изплъзне. Роди, който я беше поканил, щеше да се почувства задължен да я изпрати.
— Зет ви е напълно прав — каза Дъглас и вдигна поглед от златно препърженото пиле върху печени картофи. — От Коледите в детството си не бях ял нещо толкова хубаво.
— Наистина ли сте яли пиле на Коледа? При нас по традиция се сервира гъска — каза Частити. Не можеше да си пожелае по-безобидна и безопасна тема.
— Пиле за Коледа, „хагис“ за Нова година — отговори той.
— Ще си отидете ли в Единбург за Коледа? — попита тя, без особен интерес към отговора му, и си взе малко картофено пюре.
Дъглас поклати глава.
— Не. За да си струва пътуването, би трябвало да остана там най-малко две седмици, а аз не мога да си го позволя.
— Ах… сигурно имате много работа?
— Работа… и обзавеждам жилището си. — Дъглас не спираше да яде.
— Къде живеете, Фарел? — попита Роди, който бе чул последните му думи.
— На Уимпол стрийт — отговори докторът. — Много е близо до Харли стрийт.
— Да не би да сте си купили къща? — осведоми се Елинор. — Знам няколко на Уимпол стрийт, които са чудесни.
— Засега се задоволих с жилище под наем — обясни Дъглас. — Мебелирано, с икономка, която готви. Идеално за работещ ерген. — Смехът му прозвуча небрежно.
— Тогава обзавеждането не изисква особени усилия — отзова се доста остро Частити и се облегна назад, докато келнерът пълнеше чашата й. — Нищо не ви пречи да заминете за празниците при семейството си.
Дъглас я погледна втренчено. В отговора му прозвуча подигравка към острата й забележка.
— От вашето внимание нищо не убягва, мис Дънкан.
Частити имаше достатъчно приличие да се изчерви, ала Роди избухна в смях и обясни:
— О, в сравнение със сестрите си Частити е направо ангелче. Те искат сметка от хората дори за най-дребни забележки.
— Метнали сме се на майка си — каза Частити и се усмихна виновно. — Тя ни научи, че е много важно да сме точни. Че човек трябва да казва само онова, което наистина има предвид.
— По думите ви разбирам, че е била забележителна личност — каза тихо Дъглас.
— Точно така — кимна Частити. — Почина преди няколко години.
— Много съжалявам — каза той и ръката му бегло се плъзна върху нейната, която почиваше на масата. Тихата, кратка забележка и топлината на пръстите му съдържаха толкова естествено съчувствие, че Частити се почувства странно утешена. В сърцето й се появи въпросът дали пък не беше оценила доктор Фарел твърде строго и прибързано.
Той се обърна към останалите и описа моментната си ситуация.
— Обзавеждането не е съвсем по моя вкус, освен това непременно държа да включа няколко лични вещи, а това изисква промени. Книгите ми са много, а и имам определени изисквания към подредбата на библиотеката си. Това ще ми отнеме най-малко една седмица.
— Кой знае колко е голяма библиотеката ви — реагира братът на Елинор с неприкрито възхищение. — А на мен ми трябва цяла година, докато прочета една единствена книга.
— Защото умееш да се съсредоточаваш колкото един комар, скъпи Питър — отговори Роди и всички на масата избухнаха в смях. — Е, разбрахме ли се най-после къде ще отидем?
— Имам усещането, че не се интересувате особено от продължаването на вечерта — каза тихо Дъглас, наведен към Частити, докато другите спореха оживено.