— Лека нощ, Частити — сбогува се той с лек поклон.
— Лека нощ, Дъглас. Много благодаря, че ме изпратихте — отвърна тя и се обърна към стълбището.
Дъглас я изчака да влезе, плати на файтонджията и го освободи. Уимпол стрийт не беше далече и студеният въздух щеше да му се отрази добре. Беше объркан и трябваше да прочисти главата си.
Каква беше целта на Частити, когато направи онази злобна забележка за финансите му? Зад тази обида се криеше нещо определено. Можеше да приеме, че е реагирала на въображаемата му критика срещу приятелите й, но не разбираше защо бе направила точно такава забележка. Със сигурност не беше оставил у никого впечатлението, че няма пари. А може би само си въобразяваше? Не, нито по облеклото, нито по поведението му би могло да се заключи, че е без средства. Макар че в действителност беше беден и скоро щеше да обеднее още повече, когато ограничените му средства потънеха в бездънната паст на бедняшката му практика.
Единствено кабинетът на Харли стрийт беше в състояние да възстанови финансовото равновесие. Но за целта трябваше първо да го обзаведе и да намери пациенти. За да се справи добре и бързо, имаше нужда от парична инжекция. Помисли за синьорина Дела Лука, представи си тясното й лице, но само след миг пред вътрешния му взор изникна лицето на Частити Дънкан: нежни черти, блестящи кафяви очи, сияещ тен. От време на време и омайваща усмивка. Това момиче притежаваше език на усойница — но не го показваше винаги. Тя беше загадка, парадокс от особен вид, и той не можеше да отрече, че се чувства привлечен от нея.
Но той не искаше да се чувства привлечен нито от нея, нито от която и да било друга. Знаеше от своя горчив опит, че емоционалното обвързване причинява само болезнени усложнения. Трябваше му богата жена с добро положение в обществото, която да не възразява срещу задачата на живота му — а още по-добре да му помага да я изпълни. Посредницата му бе представила такава жена и той беше длъжен да продължи.
Без да е взел решение, Дъглас пъхна ръце в джобовете на палтото си и попипа гравираните букви на визитните картички, които беше получил тази вечер. Контактите бяха важни почти колкото капитала, а тази вечер беше завързал добри връзки.
Частити прекара неспокойна нощ. Гневеше се на самата себе си, защото се бе поддала на изкушението малко да подразни доктора. Чувстваше се ужасно, че го бе обидила само за да задоволи жаждата си за отмъщение. Това беше върхът на злобата! За нея беше съвсем естествено да спестява болките на другите. Въпреки острия език, който споделяше със сестрите си, обикновено се стараеше да избягва обиди и нелюбезни забележки. Какво й беше станало снощи? Явно не можеше да понася този човек, но това не беше оправдание за поведението й. Освен това през цялата вечер той не беше сторил нищо, което да събуди враждебността й. Трябваше да бъде честна пред себе си и да признае, че всъщност беше точно обратното.
Събуди се още на разсъмване, когато Мадж се вмъкна тихичко в стаята й, за да измете пепелта и да запали огън в камината.
— О, извинете, мадам! Събудих ли ви? — Коленичилото пред огъня момиче се обърна стреснато, когато Частити се надигна в леглото.
— Не, вече бях будна. — Частити отметна завивката. — Аз сама ще запаля огъня, Мадж, ако бъдете така добра и ми направите чай.
— Вие… ще запалите огъня, мадам? — Мадж не вярваше на ушите си.
— Уверявам ви, че съм много сръчна — отговори Частити с лека усмивка, стана и отиде пред камината. — Радвате ли се на Коледа, Мадж?
— О, да, мадам! Леля… искам да кажа, мисис Хъдсън ми разказа как вечеря прислугата.
— Да, настроението винаги е приповдигнато — потвърди Частити и разрови жаравата, докато се пръснаха искри. Може би най-хубавото беше, че тази година в семейството имаше дете. Присъствието на Сара щеше да направи празника още по-специален.
Мадж отиде да донесе чай, а Частити остана на колене пред огъня, топлейки ръцете си на пламъците. Вятърът се удряше в капаците на прозорците, свиреше в комина и раздухваше пламъците. В зимата имаше нещо, което вълнуваше Частити и й вдъхваше енергия. Прюдънс и Констанс обичаха лятото. Дори в най-горещите дни и двете изглеждаха хладни и овладени, а от горещината сякаш се зареждаха с енергия, докато Частити вехнеше. Може би защото сестрите и бяха по-високи и по-тънки от нея. Двете бяха като слънчогледи, докато тя беше друго цвете, дребничко, по-близо до земята… може би кокиче, разцъфнало в снега? Фантастично сравнение, което тя отхвърли с вдигане на раменете.