Когато слезе долу, за свое учудване завари стаята за закуска празна. На мястото на баща й нямаше прибори, прочетеният вестник, грижливо сгънат, беше положен до собствената й чиния. Дженкинс влезе с кана кафе.
— Добро утро, мис Час.
— Добро утро, Дженкинс. Баща ми закуси ли вече?
— Слезе доста рано и преди десетина минути излезе от къщата. Каза ми, че трябвало да свърши някаква работа.
— По това време? — Частити си взе препечена филийка. — Странно…
— Да, и аз това си помислих — кимна икономът. — Искате ли едно рохко яйце, мис Час?
След кратък размисъл Частити поклати глава.
— Не, благодаря, ще ям само филийки. След закуска ще отида до Кенсингтън да взема пощата, а после вероятно ще посетя Прю. Не вярвам, че ще се върна за обяд, но довечера Прю и Кон ще се хранят с нас.
— Да, негово благородие вече ми каза. Предполагам, че мистър Енсор и сър Гидиън няма да ни почетат с присъствието си?
— И аз така предполагам. Смятаме с меко насилие да убедим татко, че трябва да даде прием преди Коледа.
— Разбирам. Значи трябва да проверя запасите ни от вино. Негово благородие ще поиска да узнае какво имаме в избата. — Икономът се поклони и я остави да закуси спокойно.
Тя хапна набързо, прегледа вестника, после се качи в стаята си да вземе шапката и палтото. Трябваше да вземе пощата за „Мейфеър Лейди“ и за посредническата агенция, но имаше и друга причина да посети мисис Бейдли още днес. Може би собственичката на магазина знае нещо повече за доктор Дъглас Фарел. Дали беше обърнал гръб на Кенсингтън и бедняшките квартали около Сент Мери Абътс, след като твърдеше, че живее на Уимпол стрийт и си обзавежда кабинет на Харли стрийт?
Тя стоеше в залата и нагласяваше шапката си пред огледалото, когато се появи лорд Дънкан, както винаги безупречен, целият в сиво — палто от туид, панталонът в тон с цилиндъра. Носеше голям букет хризантеми, а под мишница пакет, увит в кафява хартия.
— Добро утро — поздрави го с усмивка Частити. — Не знаех, че вече си се върнал. Цветята са невероятно красиви. Много обичам чудните багри на есента. За кого са?
Баща й я погледна с леко смущение.
— Обещах на контеса Дела Лука да й заема книгата с медните гравюри, която майка ви купи от Италия. За съжаление вчера следобед не можах да я намеря, открих я едва вечерта, затова си помислих, че не би било зле да я посетя днес.
— А цветята? — усмихна се вътрешно Частити. Баща й имаше вид на мъж, тръгнал да ухажва хубава жена. Може би трябваше да си състави по-точна представа за ситуацията. Например да види как ще го посрещне дамата.
— Ако желаеш компания, с удоволствие ще дойда с теб — предложи тя с привидна небрежност. — И без това смятах скоро да направя ответна визита на Лаура и майка й. Няма значение дали днес или друг ден.
Тя не можа да прецени дали баща й посрещна предложението с радост или не, но той беше твърде учтив, за да й откаже.
— Ще ми е много приятно — кимна той. — Хайде, скъпа. Но ти май имаше предвид нещо друго? — попита той, сочейки палтото и шапката й.
— Нищо, което да не мога да отложа — отговори в най-добро настроение тя. — Кобхъм ли ще ни закара или ще вземем файтон?
— По-добре да вземем файтон. Трябва да свикнем да се оправяме без собствена кола, когато Кобхъм се оттегли в пенсия — каза лорд Дънкан. — Доколкото знам, Прюдънс е уредила всичко.
— Да. Кобхъм има желание да напусне Лондон и да заживее на село. Тя му намери къщичка в хубаво имение.
— Сестра ти трябва да се грижи преди всичко за собственото си домакинство — настави меко лорд Дънкан и пропусна дъщеря си да мине първа през вратата. — А аз трябва да се науча да не разчитам на нея, както досега. Както и на теб, скъпа моя. Много скоро и ти ще създадеш собствено домакинство.
— Засега нямам такива намерения, татко — засмя се Частити. — Защо да бързам?
— Е, добре, както искаш. Но така върви светът, детето ми. Доскоро мислех, че ще бъдете винаги около мен, но сега си само ти. Сестрите ти се омъжиха една след друга за по-малко от година.
Той поклати глава, но явно не се сърдеше.
— Важното е, че се омъжиха добре — отговори Частити с дяволита усмивка и го хвана под ръка. — Това най-много ме учудва.
— И мен — призна лорд Дънкан и махна с бастуна си на един файтон. — Като се има предвид, че те съвсем не са това, което се разбира под скромни млади дами. И ти си като тях. Макар че като те гледа, човек остава с впечатлението, че не си в състояние да нараниш и муха. И майка ти беше същата. — Той отвори вратичката и помогна на Частити да се качи.