— Е, хайде, Лаура, кажете ми какво би трябвало да направя тук.
— О, да! — Стиснала чантичката си под мишница, тя се заразхожда напред-назад.
— Да, да, веднага ми става ясно какво липсва тук. Необходими са пастелни тонове… леки завеси… хубави тапицирани кресла с лека дамаска, удобни дивани… цветя покрай стените… картини с цветя. За да се създаде приятна, успокояваща обстановка. — Тя се обърна към Дъглас и умолително сплете пръсти. — Предайте се в моите ръце, dottore! Убедена съм, че знам съвсем точно как да вдъхна на пациентите ви чувството, че са добре дошли. Вече виждам обзавеждането на практиката ви…
Как да вдъхне на пациентите чувството, че са добре дошли. Да, това наистина беше съществено изискване. Дъглас се огледа със съмнение, опитвайки се да си представи пастелните тонове. Със сигурност бяха по-добри от убитото зелено… Добре де, кимна си вътрешно той, само не златна украса. Не е необходимо трезвото, практическо успокоение да е непременно тъмнокафяво. Цветята създаваха приятни усещания. Възглавниците бяха удобни. За леките завеси не беше съвсем сигурен. Не си представяше чакалнята на кабинета си като вила в провинцията. Погледна посетителката си със съмнение.
— Намирам, че пастелните тонове не са особено подходящи — възрази той. — Аз мисля по-скоро за бели стени с някои цветни петна.
Лаура избухна в афектиран смях.
— Не се занимавайте повече с това, dottore… искам да кажа, Дъглас. В Италия сме много официални в обръщенията. Лондонските нрави са ми още чужди.
— Наричайте ме, както искате — предложи той.
— Нали ще ми се доверите и ще оставите всичко в мои ръце? — попита тя и отвори вратата към кабинета.
Дъглас вдигна рамене и се предаде. Нямаше време да се занимава сам с тези неща. А и какво можеше да загуби?
— Ще ви бъда много благодарен — каза той, потискайки всичките си съмнения, както и спомена за къщата на Парк Лейн. — Искам да постигна онова, което тук, в Лондон, наричат изискано удобство.
Тя се обърна към него и му протегна ръце.
— О, dottore, доверете ми се! Аз съм много щастлива, че мота да направя това за вас. Разбирате ли, безделието ме прави нещастна, а този проект ми е точно по сърце.
Той улови ръцете й.
— Благодаря ви. — Гласът му издаваше искрена сърдечност. Наистина й беше благодарен. Всичко друго би било крайно неразумно. Точно това искаше, когато се обърна към посредническата агенция. Жена, която да участва активно в практиката му на Харли стрийт. Лаура дела Лука беше готова да поеме тази задача.
Тя остави ръцете си в неговата, докато той пое инициативата и меко, но решително се освободи. Изпрати я до улицата в падащия здрач и й повика файтон.
— Много се радвам на бъдещата ни съвместна работа, Дъглас — каза тя на сбогуване и многозначително притисна пръстите му, когато й подаде ръка, за да и помогне да се качи във файтона. Спомни си как предишната вечер беше вдигнал Частити и потръпна. Не изпитваше ни най-малко желание да окаже същата услуга на Лаура дела Лука. Разтърси глава и се постара да прогони неприятната мисъл.
— Аз също се радвам — промълви той и отстъпи назад. Когато файтонът потегли, Дъглас се обърна бързо към къщата. Не биваше да забравя за поканата на колегата си от първия етаж. Предстояха му още много неприятни стъпки, докато постигне целта си. За съжаление не можеше да ги ускори. Въпреки нарастващото си нетърпение и гнева, че не е в състояние да лекува все по-дългата опашка от болни и нуждаещи се в Сент Мери Абътс, нямаше друг изход: трябваше да си завоюва благоволението на най-доброто лондонско общество, без да издава колко много бърза.
— Не, Кон, аз говоря сериозно — настояваше Частити. — Наистина изглеждаше като персонаж от „Сватбата на Фигаро“. Имах чувството, че всеки момент ще запее някоя ария.
— И къщата наистина е обзаведена като ренесансов палат? — попита Прюдънс с невярващ смях.
— Отвън не изглежда така. Една от типичните за Парк Лейн големи и изискани къщи, но вътрешността… все едно са донесли в Лондон половината богатства на Уфиците. Час по час поглеждах към тавана с надеждата да открия парче от Сикстинската капела. — Частити поклати глава. — Знам, че говоря ужасни неща, но не мога другояче. Беше толкова… толкова нереалистично.
— И синьорината ще бъде с нас през всички празнични дни — установи с въздишка Констанс. — Дали ще издържа цяла седмица в компанията й?
— Ще се наложи да я понасяме много по-дълго, ако ни стане доведена сестра — отвърна с обичайната си откровеност Прюдънс.