— Миналата седмица се преместих, мисис Бейдли — отговори Дъглас Фарел. — В центъра.
Частити, която седеше неподвижна и не смееше дори да диша, забрави дори парчето сладкиш в ръката си. Точно той ли трябваше да дойде… за малко да се срещнем. Пет минути по-рано или по-късно — и щяха да се сблъскат на вратата. Как, за бога, щеше за обясни присъствието си в бедния квартал Кенсингтън? В магазинче, което служи за пощенски адрес на „Мейфеър Лейди“? Този мъж не беше глупав. След като се беше запознал с първата кандидатка на следобедния прием на мис Частити Дънкан, сигурно щеше да направи връзката.
— В центъра? — повтори възхитено мисис Бейдли. — И аз бих искала да живея там, особено по време на празниците. Много обичам да гледам големите магазини с празничната им украса. Е, какво ще обичате, докторе?
— О, обичайното… захарни пръчки и бонбони, по един фунт от двете — отговори с дълбокия си глас Дъглас. — Освен това нося писмо, което трябва да бъде взето.
— А, да. Оставете го на тезгяха или на етажерката, докторе.
Частити, която продължаваше да седи като парализирана зад завесата, чу как мисис Бейдли изсипа бонбони от големия буркан и ги измери.
Най-сетне тя преглътна парченцето сладкиш и облиза мармалада от пръстите си. Отпи от какаото, като внимаваше да не вдига шум с чашата. Сигурно Дъглас като чест клиент нямаше да обърне внимание на шумовете, които идваха от частните помещения на собственичката, но това изобщо не намаляваше нервността й.
Тя се ослуша да чуе нещо повече от разговора между двамата, но звънът на камбанката над вратата й показа, че клиентът си е отишъл. Мисис Бейдли се върна в кухнята с писмо в ръка.
— Не е ли странно, мис Час — каза тя. — Доктор Фарел ми остави писмо, адресирано до „Мейфеър Лейди“. Не е ли случайност, че в този момент вие седите при мен?
— Да, права сте — отговори Частити и посегна към писмото в ръцете на мисис Бейдли. — Нали знаете, много и различни хора пишат до вестника.
— Права сте — кимна домакинята, — но това не е типично за доктора. За какво ли ви пише?
— Нямам представа — отговори безгрижно Частити и прибави неотвореното писмо към другите в джоба й. После стана и взе шала и ръкавиците си. — Трябва да вървя, мисис Бейдли. Много ви благодаря за какаото и сладкиша. Сега съм по-добре въоръжена срещу времето.
— Така е, мис Час. Поздравете мис Прю и мис Кон.
— Благодаря. Вероятно няма да ви видя преди Коледа, затова още сега ще ви пожелая хубав празник, мисис Бейдли, и щастлива Нова година.
— И аз ви желая същото, мила! — Мисис Бейдли я последва в магазина.
Частити отвори вратата и предпазливо огледа улицата. Дъглас тъкмо завиваше зад ъгъла.
— Довиждане, мисис Бейдли.
Тя махна на собственичката и излезе на тротоара. Дъглас вървеше в посока, противна на дома й, но тя въпреки това го последва, без да мисли. Не искаше да се срещне с него, но държеше непременно да открие къде щеше да занесе двата фунта бонбони.
На следващия ъгъл го видя да върви целеустремено към края на улицата. Изчака го да завие отново и се втурна след него с бързина, която изобщо не подобаваше на дама, уплашена да не го загуби.
Кварталът ставаше все по-западнал и мръсен. По улицата вървяха твърде малко хора — естествено, заради студа, — а онези, които стояха на групички във входовете, бяха бедно облечени. Повечето от децата, които подскачаха насам-натам, бяха боси! Частити беше толкова ужасена, че буквално усещаше ледения калдъръм под краката си. Въпреки това следваше неотстъпно едрата фигура на лекаря, който крачеше напред, без да погледне наляво или надясно.
— Ей, госпожо… госпожо… едно пени, госпожо… няма ли да ми дадете едно пени? — Ужасът от нищетата около нея беше толкова силен, че в началото не осъзна смисъла на произнесения като напев въпрос. Изведнъж спря и обърна глава настрана. Група дрипави хлапета се хилеха дръзко с протегнати ръце.
Частити отвори кесията си, без да я извади от джоба, и измъкна няколко пенита. Дълбоко хлътнали очи я гледаха жадно от мършавите лица и следяха всяко нейно движение. Като видяха монетите в ръката й, — момчетата се приближиха и в погледите им светна нещо хищническо. Изведнъж Частити се почувства заплашена. Импулсът й да последва Фарел се оказа глупав, но вече беше твърде късно да се върне, даже да намереше обратния път през лабиринта от улички. Трябваше да му признае, че го е последвала, макар че той сигурно щеше да реагира остро, като я види в този квартал. Взела решение, тя хвърли монетите колкото можеше по-далече на улицата, обърна се и отново пое по следата на доктора, докато момчетата се сбиха за парите като глутница гладни вълчета. Дъглас, който не я беше забелязал, зави в тясната уличка зад някаква църква и спря пред една врата в средата на редица от къщи. Отвори и влезе. Леденият вятър гонеше по улицата всякакви боклуци — слама, примесена с мръсотии, хартия, обелки от картофи и какво ли още не. Частити потрепери, защото студът проникваше през дебелото и палто. Не можеше да стои вечно тук. Опъна рамене, отиде до вратата и я отвори. Влезе право в малко, мрачно преддверие, препълнено с хора — повечето жени и деца.