Огледа се объркано. Мизерията, която я заобикаляше, беше ужасяваща и излъчваше типична миризма, която й отне дъха. Помещението беше малко и задушно, огънят в камината разпространяваше миризма на въглища и дим, който се смесваше с изпаренията от газовите лампи.
Дъглас, който стоеше с гръб към нея, говореше нещо на жена с бебе на ръце, седнала на ниско столче. Той посегна към детето и съвсем естествено го вдигна на рамото си.
— Затворете вратата — заповяда, без да се обърне. Частити забеляза едва сега, че продължаваше да стои на входа и през отворената врата нахлуваше леден въздух. Тя нямаше работа тук. Най-добре да се махне веднага. Ала преди да се обърне и да излезе, Дъглас хвърли поглед през рамо и я видя. Зяпна я невярващо, докато голямата му ръка притискаше главичката на детето към рамото му.
— Частити? Какво, по дяволите…
— Видях ви на улицата и тръгнах след вас — прекъсна го бързо тя. — Няколко момчета ми поискаха пари и се уплаших. Знам, че се държах глупаво, но… — Погледна го безпомощно, знаейки, че обяснението й звучеше твърде жалко. Истината беше, че го бе проследила, а това беше недопустимо.
Бебето изведнъж се разплака и Дъглас му посвети цялото си внимание, сякаш бе отпратил неканената си посетителка. Докосна ушенцето му и детето изпищя още по-силно.
— Няма нищо, няма нищо — пошепна той и го залюля, докато майката го гледаше със смесица от надежда и безпомощност в уморените очи. — По всичко личи, че инфекцията е в ухото. Мисля, че можем да направим нещо за теб — заяви той с успокояваща усмивка. — Елате в кабинета, мисис Крокър. — Запъти се с детето на ръце към вратата в другия край на помещението и жената го последва.
Частити остана до входната врата, питайки се дали трябваше просто да изчезне и да се преструва, че никога не е била тук. Не, това не беше добро решение. В този момент усети как някой я подръпна за полата и сведе глава. Гледаха я безцветните очички на бледо момиченце на около три години с разранено носле. Частити намери в чантата си пакетчето ментови бонбонки, които винаги носеше със себе си, и подаде един на детето. То го огледа подозрително, после бързо го пъхна в устата си, сякаш се боеше, че някой ще му го вземе.
Вратата към вътрешното помещение се отвори и мисис Крокър излезе на ръце с успокоеното дете. Дъглас се появи след нея и с мрачно изражение махна на Частити да отиде при него. Тя усети как затъпели погледи от десетина мършави лица я проследиха безучастно, докато мина покрай тях и влезе в малко помещение с оскъдна мебелировка от маса, два стола, етажерка с книги и параван в ъгъла.
— Какво търсите тук, по дяволите? — попита остро Дъглас.
— Вече ви казах. Видях ви и реших да ви настигна — каза тя, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — Исках да ви задам един въпрос. Не, всъщност повече.
Тъмните му очи останаха изпълнени с недоверие, когато попита:
— А какво търси достопочтената мис Частити Дънкан в тази част на Лондон?
— Отидох на чай у една стара прислужница — излъга светкавично тя. — Живее на Кенсингтън Хай стрийт, над едно магазинче… лекарско магазинче. Ние — сестрите ми и аз — я посещаваме поред веднъж в месеца. Бедничката е много самотна. Тъкмо излязох, когато ви видях да завивате зад ъгъла и си помислих, че това е удобен случай да ви задам въпросите си.
Дъглас примигна недоверчиво.
— Вървели сте след мен по шест сравнително безопасни улици, за да влезете в този бедняшки квартал и да ме попитате нещо?
— Защо ви звучи странно? — попита Частити с прилив на надменност, надявайки се той да придаде на лъжата й повече достоверност. — Като видя някого на улицата, не е необичайно да го последвам и да се опитам да привлека вниманието му, нали?
Дъглас нетърпеливо поклати глава.
— Защо не ме повикахте веднага щом ме видяхте?
Добър въпрос, каза си Частити. За съжаление честният отговор нямаше да й помогне. Дъглас май не беше от хората, които проявяваха разбиране към женското любопитство.
— Повиках ви — излъга тя, — но вие не ме чухте. Вървяхте много бързо. Преди да разбера какво става, се заблудих и вече нямах друг изход, освен да ви следвам. Къде се намираме всъщност? — попита тя.