Устата му се опъна в тънка линия. Виждаше отвращението в кафявите й очи, чу го във въпроса й. Все едно беше чул Мариан, която му бе задала същия въпрос със същия тон.
— За съжаление това не е вашият обичаен терен — отвърна той с едва скривано презрение.
Частити се изчерви.
— Мислех, че не е и вашият — прошепна тя. — Това не е Харли стрийт, нали?
Той я измери с мрачен поглед и тя се почувства като насекомо под микроскоп. Гласът му прозвуча сухо:
— Не, не е Харли стрийт. Но ако стоите далеч от хората навън, ако не пипате нищо и никого и не дишате твърде дълбоко, можете да се надявате, че няма да пипнете някой микроб.
Червенината й се задълбочи. Да, тя беше нежелана натрапница тук, но не бе направила нищо, за да заслужи презрението му.
— Добре, ще си отида — изрече тя, като събра цялото си достойнство. — Ще изляза и ще си потърся файтон.
— Това е абсурдно! — изфуча той. — Да не си мислите, че по тези улици се движат файтони?
Частити въздъхна дълбоко, за да се успокои.
— Ако ми обясните как да изляза от този лабиринт от улички и да стигна до някое познато място, ще ви оставя да работите. Виждам, че ви чакат много пациенти.
Той не отговори веднага, но гневните бръчки над черните вежди се задълбочиха, фактът, че тази изискана дама си пъхаше носа в личните му дела, беше последното, от което се нуждаеше в този момент. Ако тя не можеше да си държи устата, скоро щеше да научи целият град. И тогава… колко богати пациенти щяха да дойдат на преглед при лекар, който практикуваше и в бедняшките квартали? Всички щяха да го избягват. Но след като лошото вече беше станало, не можеше да я остави да си отиде сама.
— Много се съмнявам, че ще се оправите в този лабиринт, както го нарекохте — каза най-сетне той. — Можете да бъдете сигурна, че ще привлечете нежелано внимание. Съзнавам, че обстановката ви отвращава, но ви моля да бъдете така добра и да изчакате, докато намеря време да ви заведа вкъщи. Седнете там. — Той посочи стола до прозореца.
Частити искаше да му каже, че „отвращава“ не е правилната дума. Намираше обстановката бедна, направо отчайваща, хората я изпълваха с ужас и съчувствие, но не я отвращаваха. Ала ироничният му тон събуди гордостта й. Проклета да е, ако му обясни какво изпитваше в действителност.
— Ще седна в чакалнята — каза тя и му обърна гръб.
— Не ви го препоръчвам — отговори предупредително Дъглас. — Там дебнат куп заразни болести, а вие сте крехко растение.
— Вие да не би да сте имунизиран? — отзова се остро тя. Резките, обидни думи бяха неразбираеми за нея. Естествено той имаше право да недоволства от поведението й, но това отиваше твърде далеч и тя нямаше намерение да му го позволи. — Не смятате ли, че тези болести могат да се пренесат върху хората, с които контактувате в другия си живот, доктор Фарел?
— Бъдете уверена, мис Дънкан, че се дезинфекцирам основно — отвърна той със същото презрение.
Частити отиде в чакалнята и намери празно място. Децата плачеха и подсмърчаха; майките раздаваха шамари и милувки с все същите празни погледи. Всички трепереха от студ. Частити раздаде всички ментови бонбони, които носеше, и си пожела да беше купила повече. В тази ужасяваща мизерия те бяха само слаба утеха. Въпреки това й вдъхнаха чувството, че е помогнала поне малко. При тази мисъл се уви по-плътно в палтото си. Дъглас се движеше свободно между пациентите и тихо разговаряше с всекиго в чакалнята, преди да го въведе в кабинета.
Този лекар беше съвсем друг човек. Нямаше нищо общо със светския медик от Харли стрийт, който живее на Уимпол стрийт… нито с мъжа, който обичаше музика и се бе проявил като очарователен и духовит сътрапезник, да не говорим за спътника й във файтона, който си беше позволил куп дързости.
Очевидно беше добър лекар. Но защо работеше тук? Това ли бяха единствените пациенти, които го търсеха? Или практиката му на Харли стрийт още не вървеше и той не смееше да се откаже от тукашната? Тези хора можеха ли изобщо да му плащат? Сигурно получаваше само стотинки.
А може би това е съзнателно, свободно взето решение? — запита се внезапно тя, докато следеше как той коленичи на мръсния под пред една възрастна жена, чиито силно подути крака бяха увити в парцали. Дъглас разви парцалите, вдигна безформеното стъпало към светлината и внимателно опипа петата. В този миг Частити осъзна, че той лекуваше бедните хора с чувство, което според нея беше искрена обич. Те го гледаха в устата, погледите им го следяха, докато се движеше между тях. Но как, за бога, да свърже тази сцена с елегантния кабинет на Харли стрийт?
Защо се държеше така презрително, така враждебно, след като работеше с толкова любов? След като се гордееше с работата си! Държеше се така, сякаш тя го е изненадала да върши нещо, от което се срамува. Явно се чувстваше неловко, но защо?