Почти два часа Частити седя до стената и инстинктивно се опитваше да се направи невидима. Е, поне беше намерила отговора за какво служат бонбоните и захарните пръчки — на излизане възрастните пациенти носеха лекарство, а малките деца стискаха в шепите си сладки неща. Най-сетне и последният пациент влезе в кабинета и тя остана сама. Стана от разклатения стол, скована и премръзнала, отиде до камината и протегна ръце към догарящия огън.
Чу как вратата на кабинета се отвори и Дъглас каза:
— Доведете Мади след два дни пак, мисис Гарт. Много е важно да я видя още веднъж. Не забравяйте. — Частити се обърна бавно и видя мършава жена, която водеше за ръка слабо, дребно момиченце.
— Бедните… — пошепна безпомощно тя.
— Думата е точна. Наистина са бедни. — Дъглас мина покрай нея и клекна пред камината. Покри въглените с пепел, после се изправи и угаси лампите. — Е, интересен ли беше следобедът? Може би дори поучителен? — Тонът му отново беше враждебен, сякаш искаше да я предизвика.
— Не, беше потискащ — отговори тихо тя. — Разбирам, че искате да се преместите на Харли стрийт.
— О, така ли? — Дъглас избухна в тих смях. — Наистина ли разбирате? — Отвори й вратата и тя излезе на заледената тъмна улица. Докато го чакаше да заключи, вдигна шала пред устата си.
— Но вие не заключихте!
— Тук няма нищо за крадене, а и някой бездомник може да потърси убежище срещу студа — обясни кратко той и сведе глава да я погледне. Бръчките на челото му не бяха изчезнали. — Много ли ще поискам от вас, ако ви помоля да запазете за себе си това малко приключение?
Очевидно му беше много трудно да произнесе тази молба. Частити отговори хладно:
— Не е в характера ми да клюкарствам. Освен това вашите дела не ме засягат.
Дъглас не изглеждаше много убеден, но въпреки това каза с кратко кимване:
— Да побързаме, преди да сме замръзнали.
Взе ръката й и я повлече след себе си. Минаха покрай редица къщи, покрай голяма църква, прекосиха няколко мизерна улици — и изведнъж се озоваха на широката Кенсингтън Хай стрийт.
— На ъгъла ще вземем омнибуса — обясни Дъглас. — Ще ни откара право на Оксфорд стрийт.
Частити беше готова да възрази, че при този студ би предпочела файтон, но си замълча. След всичко, което беше видяла днес, не би се учудила, ако докторът нямаше пари за път. Тя имаше, но след необузданата му реакция на намека й, че страда от липса на пари, не биваше да рискува сцената да се повтори, като му предложи сама да плати пътя си.
За щастие омнибусът дойде бързо. Беше доста пълен, но Дъглас решително я бутна към средата, където имаше половин свободна седалка. Другата половина беше заета от едра жена, натоварена с пакети. Огромната чанта беше разтворена на коленете й, тя бе извадила плетката си и плетеше. Частити се намести на седалката до нея, а Дъглас остана прав, с една ръка на облегалката, а с другата се държеше за една кука. Беше толкова едър, че я докосваше с рамото си и можеше да се държи, без да се протяга.
— Е, какви толкова важни въпроси искахте да ми зададете? — попита той и даде на кондуктора шест пенса, когато омнибусът спря рязко.
Пълната съседка на Частити трябваше да слезе и младата жена имаше време да обмисли набързо изреченото си оправдание. След преживяното следобеда то й се стори доста жалко. Мърморейки нещо неразбрано, жената се измъкна от седалката, размахвайки пакетчетата си, докато иглите за плетене стърчаха опасно от голямата й чанта. Като раздаваше извинения наляво и надясно и си пробиваше път с помощта на ръста и дебелината си, тя най-сетне успя да слезе. Частити се премести на приятно затопленото място до прозореца и Дъглас седна до нея.
— Е? — настоя той.
Претекстът беше глупав, но тя не разполагаше с нищо друго.
— Не бях сигурна дали ще се видим още веднъж преди Коледа, а и нямам адреса ви — заговори тя. — Исках да попитам какво планирате за престоя си в Роумзи?
— Това ли беше въпросът… нищо повече? — попита невярващо той. — Вървяхте след мен в мизерията на Ърлс Корт, за да ми зададете такъв банален въпрос?
— Вие го наричате банален, но като ваша домакиня аз съм много заинтересована да науча отговора — изсъска Частити, ядосана, че я принуждаваше да се оправдава. — Кога смятате да дойдете — на Бъдни вечер или в първия ден на Коледа? Колко време ще останете? Ще доведете ли камериер? Това са важни въпроси.
Той отметна глава назад и се изсмя без следа от хумор.