— Важни неща, мили боже! Да, предполагам, че за някои хора са важни. — Обърна глава и втренчи поглед в лицето й. — Как можете след всичко, което видяхте днес следобед… не, простете. — Поклати глава и обясни: — Много добре знам, че не мога да очаквам разбиране от хора като вас.
„От хора като вас.“ Частити потрепери, но не от студ. За каква я смяташе той? Тя беше шокирана, ужасена, изпълнена със съчувствие към бедните хора. При други обстоятелства щеше да изпита безгранично възхищение към Дъглас Фарел, но враждебността му й забраняваше това чувство. Освен това той имаше намерение да напусне кабинета в бедняшкия квартал и да живее и работи в центъра на града, сред богати и знатни личности, да се обзаведе със заможна съпруга… За съжаление не можеше да му каже всичко това — официално тя не знаеше нищо за честолюбивите му планове и ролята на богатата съпруга. Не биваше да се издава, че знае и за презрението, с което той говореше за изисканите пациенти, които трябваше да напълнят джобовете му. Всичко това беше разкрил само пред забулената посредница. Със същото презрение, което днес беше проявил към нея.
Все пак тя не можа да се удържи и отвърна остро:
— Щом смятате да напуснете тези хора заради по-леката и доходна практика на Харли стрийт, значи нямате право да хвърляте камъни по мен, доктор Фарел.
Той замълча. Искаше му се да й каже, че е видял отвращението, страха й от нещастниците в чакалнята му. Не, не беше нужно да си губи времето в излишни обяснения. Но не беше подготвен за това, което последва.
— На следващата спирка ще сляза и ще взема файтон — заяви твърдо Частити и се изправи. Под трепкащите светлини на уличните фенери лицето й изглеждаше мъртвешки бледо.
Дъглас понечи да я спре, готов да изрече дори някакво извинение, но се уплаши от бледността й, още по-страшна поради контраста с червената коса. Остана с впечатлението, че тя всеки миг ще избухне в сълзи.
— Аз ще ви…
— Не, няма — прекъсна го рязко тя. — Благодаря, не искам. Пуснете ме да мина.
Той стана, тя се промуши покрай него и забърза към изхода. Той седна отново със здраво стиснати устни. Дали беше избягнал катастрофата, която застрашаваше всичките му планове? Беше бесен, защото Частити го бе поставила в положение да я моли за мълчание — сякаш Сент Мери Абътс беше нещо, от което се срамуваше. Беше бесен от неочакваната й поява в кабинета му, защото имаше чувството, че разкрива мизерията на пациентите си пред някой, който не е в състояние да се вживее в положението им — но и защото това беше заплаха за личната му сфера и за плановете му.
Все пак това не беше достатъчно извинение за невъзможното му поведение. В действителност той сам не разбираше какво го бе тласнало към този глупав изблик на враждебност. Обикновено криеше майсторски истинските си мисли и чувства. Знаеше, че е нереалистично да очаква някой от кръга на Частити да изпитва нещо друго, освен отвращение, към жалките обитатели на бедняшките квартали. Тя не беше скрила това чувство и това не биваше да го изненадва. Вече знаеше, че не може да очаква от една жена хем да отговаря на изискванията му, хем да проявява разбиране към мисията му. Отдавна се беше примирил с това, че ще трябва да се задоволява с мълчаливото й търпение, без открити прояви на враждебност.
Но как да спаси ситуацията? Не можеше да прекара Коледа като гост на една жена, която беше наранил така дълбоко. А ако искаше да ухажва Лаура дела Лука, трябваше да я вижда. Коледа под един покрив беше идеалният шанс.
Когато омнибусът спря на Оксфорд Стрийт, Дъглас си проби път до изхода и слезе. Въпреки студа улицата беше оживена — цял Лондон се бе втурнал да купува коледни подаръци. Той се запъти към Уимпол стрийт, обмисляйки следващата си стъпка. Незабавно трябваше да предприеме опит да се помири с Частити. Първо цветя, после визита със съответните извинения, накрая отговор на „важните“ за една домакиня въпроси, разбира се, ако все още се интересуваше от отговорите му.
Когато се прибра вкъщи, Частити все още се чувстваше емоционално изцедена. Мина бързо покрай Дженкинс, който й бе отворил вратата, преди да успее да пъхна ключа в ключалката.
— Всичко наред ли е, мис Час?
— Да… да, благодаря, Дженкинс. Просто съм замръзнала — извика тя през рамо, докато тичаше нагоре по стълбата към така желаната, добре позната усамотеност на салона си. Тук беше топло, огънят пращеше весело, лампите бяха запалени. Тя се освободи от горните дрехи, хвърли ги на стола до вратата и падна в дълбокото кресло пред огъня. Вдигна крака на решетката на камината и затвори очи.
Дженкинс почука и застана на прага с табла за чай.