— Мислех, че няма да ми откажете чашка чай, мис Час… срещу студа. — Той я измери със загрижен поглед. — Добре ли се чувствате?
— О, да — отговори тя. — Ще пия чай, благодаря. Знам, че имам нужда от него.
— Сложил съм и няколко от джинджифиловите сладки на мисис Хъдсън. — Икономът постави таблата на масичката до нея. — Мога ли да направя още нещо за вас?
Тя поклати глава.
— Не, благодаря. Студът ме изтощи до крайност. Когато човек непрекъснато се старае да поддържа телесната си топлина, се уморява много. — Тя си наля чай. — У дома ли е лорд Дънкан?
— Върна се преди десет минути и каза, че днес няма да вечеря вкъщи.
— Какво? — Частити се надигна изумено. — Каза ли къде възнамерява да вечеря?
— Всъщност не — отговори Дженкинс. — Помоли ме обаче да изгладя вечерния му костюм и нареди Кобхъм да бъде готов с каретата за седем и половина.
— Дали ще отиде в клуба си? — попита полугласно Частити.
— Нямам представа, мис Час.
— Но май не ви се вярва — засмя се тя.
— Негово благородие планира вечерта много по-грижливо, отколкото обичайното посещение в клуба. — Дженкинс се отдалечи с поклон.
Частити отпи от горещия чай и хапна от джинджифиловите сладки. Вероятно баща й щеше да прекара вечерта с контесата. Това беше радваща перспектива. Тя изяде сладките с нарастващ апетит и изпи две чаши чай. Постепенно шокът от преживяното следобеда отслабна. Но едно беше ясно: вече не искаше да има нищо общо нито с мистър Джекил, нито с мистър Хайд!
Тогава се сети за писмата в джоба на палтото си. Остави чашата и побърза да ги донесе. Обикновено отваряше пощата за „Мейфеър Лейди“ в присъствието на сестрите си и обсъждаха заедно отговорите. За следващия ден се бяха уговорили да пият кафе при „Фортнъм и Мейсън“, където организираха много от деловите си събирания, затова реши да почака дотогава. Накрая в ръцете й остана само писмото на Дъглас Фарел. Какво искаше той от „Мейфеър Лейди“?
Не можа да устои. Не на последно място и защото той беше неин личен проект или най-малкото тя го бе започнала. Настани се отново в креслото и посегна към писмото. Отвори го бързо и извади единствения лист. Листът носеше адрес на Уимпол стрийт… за разлика от предишните писма, при които използваше адреса на мисис Бейдли.
До всички, за които се отнася:
Влязох във връзка с предложената от вас дама и установих, че е подходяща. Нашият договор обаче предвижда да ми представите до три кандидатки. Ако имате в картотеката си и други подходящи дами, ще се радвам да се запозная с тях. Ще ме намерите на горепосочения адрес.
Ваш предан
Частити прочете писмото с нарастващо възмущение. Какъв арогантен тон! Лаура дела Лука била подходяща, но той искаше още няколко кандидатки за резерва. Все пак работим с хора, каза си сърдито тя, не със самуни хляб: харесвам пълнозърнест хляб, но ще хапна и няколко филийки от селския и от типовия, преди да взема решение
Ако зависеше от нея, въпросът беше приключен. Агенцията беше изпълнила договора си, представяйки на доктор Фарел идеална кандидатка, задачата на посредницата беше изпълнена. Оставаше обаче фактът, че той беше напълно прав. Те му дължаха още две кандидатки.
Тя пъхна писмото обратно в плика и си каза, че няма да мисли за него. Утре щяха да обсъдят как да постъпят.
Дженкинс почука дискретно и влезе в салона, почти скрит зад най-големия букет парникови рози, който Честити беше виждала някога.
— Момчето от магазина за цветя тъкмо ги донесе за вас, мис Час — съобщи той и гласът му прозвуча приглушено зад стената от цветя.
— Велики боже! — Младата дама скочи. — Кой ги изпраща?
— Момчето не каза, но в цветята има бележка. — Дженкинс сложи букета на масичката. — Отивам да донеса ваза… или две.
— Да, донесете голямата кристална купа и севърската ваза, моля — каза Частити и вдъхна дълбоко сладкия аромат на розите. — Ще изглеждат прекрасно в тях. Освен това и ножица. Трябва да подрежа дръжките.
— Веднага, мис Час. — Дженкинс се наведе да вдигне няколко паднали листенца и побърза да изпълни желанията й.
Частити намери картичката, привързана със сребърна панделка. Веднага позна почерка и това не беше чудно, защото тъкмо бе прочела писмото му. Обърна картичката и зачете:
Скъпа Частити, ще можете ли да ми простите някога, че се държах като глупак? Знам, днес бях отвратителен. Няма оправдания за такова поведение, затова и не се опитвам да се оправдавам. Моля, приемете искрените ми извинения.
Частити прочете краткото писъмце още веднъж. Очарователно, елегантно — и звучеше напълно искрено. Без заплетени фрази, без празни приказки. От доктор Джекил ли беше извинението, или от мистър Хайд? Все едно. Само някоя много дребнава жена не би приела такова извинение. А тя не беше дребнава.