— Да, моля ви. Ще седна горе в салона. Трябва да работя, затова ми донесете само малко хляб и сирене. — Тя изкачи стълбата, разсъждавайки, че Дженкинс сигурно няма да се зарадва, като разбере, че този път интересът на лорд Дънкан е доста по-дълбок от някогашните му бегли връзки с леконравни дами. Перспективата в къщата да влезе нова лейди Дънкан с непознати навици нямаше да зарадва нито Дженкинс, нито мисис Хъдсън.
А какво ще стане с мен? — запита се внезапно тя, когато влезе в салона. Досега беше избягвала този въпрос. Какво щеше да прави, ако в дома им влезеше мащеха и поемеше управлението на домакинството? Погледна се в огледалото и направи гримаса. Мащехата беше приятна жена, но перспективата не беше особено радваща. А ако не успееха да омъжат Лаура, тя също щеше да живее под един покрив с новото си семейство! Трябваше сериозно да обмисли и тази възможност. Тогава сигурно щеше да се изнесе оттук и да заживее при една от омъжените си сестри като бездомна бедна роднина.
Частити забеляза, че в продължение на минути е стояла неподвижно в средата на салона и си е представяла мрачното си бъдеще. Разтърси енергично глава, сякаш можеше да отхвърли изцяло неприятната идея, и седна зад писалището си. Колкото по-скоро се помири с Дъглас Фарел, толкова по-добре. Трябваше бързо да го събере с Лаура и да се отърве от нея.
Тъкмо когато посегна към перото, Дженкинс почука на вратата. Сигурно носи обяда, каза си тя и му извика да влезе. Ала Дженкинс не носеше табла, а сребърна табличка с визитна картичка.
— Доктор Фарел предаде картичката си, мис. Не знаех дали ще се съгласите да го приемете. — Той й поднесе табличката.
— Отиде ли си? — попита Частити и я завъртя между палеца и показалеца.
— Предложих му да почака в салона, докато се уверя приемате ли посетители или не.
Частити почти не се замисли.
— По-добре да го приема, Дженкинс. Предайте, моля, на доктор Фарел, че ще сляза веднага.
Дженкинс се оттегли с поклон и Частити се засмя доволно. Дъглас не беше дочакал отговора й на увертюрата му. Инстинктивната й реакция беше топла симпатия и разбиране. Сигурно е изтърпял адски мъчения, разкайвайки се и съжалявайки за поведението си, е не е могъл да изчака тя да уреди въпроса. Тя нямаше право да удължава ненужно мъченията му. Много скоро обаче съчувствието й угасна. Никога не биваше да забравя, че този мъж има две лица и си е изработил ясна стратегия за постигане на целите си. Той имаше нужда от нея в едната страна от живота си. Да, това беше точната дума — тя му трябваше. Тя беше личността, която може да му отвори вратите на обществото и да му даде възможност да постигне честолюбивите си цели.
Е, тя имаше свои собствени цели и също щеше да се бори за осъществяването им. И една от тях беше колкото може по-скоро да го ожени за Лаура дела Лука, така че по тази точка нейната и неговата цел съвпадаха. Дали извинението му беше искрено — това нямаше значение, стига да ги приближава към целта.
Частити стана и се огледа в огледалото. Косите й бяха в безпорядък. Студеният, сух въздух ги правеше скърцащи, къдриците й стърчаха на всички страни. Тя се опита да укроти поне онези, които бяха близо до лицето й, да ги приглади с пръсти, но те се навиха още по-ситно. Приличам на медуза, каза си с въздишка тя.
Погледна се, сякаш за да си припомни какво беше облякла сутринта. Един от любимите й костюми — от тъмнозелена вълна с красиви ширити. Дългата плисирана пола се допълваше чудесно с жакет, набран на гърба, който подчертаваше тънката талия и закръглените хълбоци. Огледа се още веднъж и извади високата яка на светлозелената копринена блуза върху реверите на жакета. Вдигна рамене и си каза, че това е най-подходящият тоалет за приемане на извинения. Трябваше най-после да слезе.
Спусна се бавно по стълбата, опитвайки се да си представи как трябва да поздрави посетителя. С хладна любезност, реши накрая тя и отвори вратата към салона.
Дъглас стоеше до прозореца и се взираше навън към градината, скръстил ръце на гърба върху черния жакет. При отварянето на вратата се обърна и като я видя, лицето му се озари от усмивка. Изразителните черни очи засвяткаха. Закрачи към нея с протегнати ръце.
— О, Частити, колко мило от ваша страна да ме приемете! Почти не се надявах да ви видя.
Това беше мъжът, когото бе открила първата вечер, която прекараха заедно. Нито следа от вчерашната презрителна арогантност. Как можеше да бъде толкова различен? По някакъв тайнствен начин враждебността и съмненията й се стопиха под искрената топлина на усмивката му. Ръцете й се загубиха в здравата, закрилническа хватка и тя не направи опит да ги издърпа. Той поднесе и двете й ръце към устните си и ги целуна толкова непринудено и естествено, че Частити изобщо не постави под въпрос поведението му — само с ъгълчето на съзнанието си регистрира, че той се държеше почти като любовник.