— Цветята са великолепни — каза тя. — Тъкмо възнамерявах да ви благодаря с писмо.
Той продължаваше да държи ръцете й. Топлината и силата на пръстите му й напомниха как беше обхванал стъпалото на старата жена в кабинета.
— Цветята не са в състояние да изразят и половината и съжалението и разкаянието ми — отбеляза тихо той.
Странно, но дълбокият, пронизващ поглед на тъмните очи я накара да занемее. Тя вдигна очи към него и затърси в изражението му някакъв намек, че е неискрен и само се опитва да поправи грешката си. Ала не видя нищо друго, освен топлина и загриженост, която не можеше да е престорена.
— Можете ли да ми простите? — попита той, когато тишината се проточи.
Тя кимна, знаейки, че му бе простила в мига, когато влезе и видя лицето му. Въпреки това се чу да казва:
— Много бих искала да разбера как стоят нещата, Дъглас.
— Какво искате да разберете? — Бавно и колебливо той пусна ръцете й и тя изпита странно усещане за загуба, когато престана да усеща топлината на кожата му.
— Вас — отговори просто тя и потри ръце, сякаш й беше студено. — Искам да разбера вас. Защо работите там… с онези бедни, нещастни хора? Щях да ви разбера, ако бяхте нещо като мисионер, но вие не сте. Имате практика на Харли стрийт. — Безпомощно поклати глава. — Нещо не се връзва. Не съм убедена, че вчера имахте причина да се държите така зле. Защо бяхте толкова гневен и презрителен?
Дъглас вдигна едната си ръка към устата, без да откъсва очи от нея. Много отдавна очакваше някоя жена да го разбере. Преди години, когато беше млад, наивен, изпълнен със страстна отдаденост, изобщо не помисляше, че другите хора гледат на нещата по друг начин, не като него… особено жената, за която бе повярвал, че отговаря на любовта му. Жената, с която искаше да прекара живота си. Разрушаването на тази илюзия го засегна болезнено, толкова силно, че унищожи желанието му да се довери на някого. Споделяше единствено с двама-трима колеги, които, ако не бяха изпълнени със същата отдаденост като него, поне не я определяха като душевно заболяване. Като каприз може би, но не като провал.
— Можете ли да ми отделите половин час? — попита рязко той. Сигурно беше глупаво да й се довери, но дори ако тя реагираше на обяснението му типично по женски, това нямаше да има особено значение. Частити вече знаеше достатъчно, за да му вгорчи живота, но някак си не му се вярваше, че тя е от хората, които биха направили нещо подобно. Вероятно нямаше да разбере мисията му, но това нямаше да го разочарова. Този път щеше да го приеме спокойно. Не беше влюбен в Частити Дънкан.
— Да, мисля, че да — отговори с готовност тя. — Сега веднага?
— Да, сега. Ще излезем на разходка.
Предложението я учуди. Защо не можеше да отговори на въпроса й тук, в спокойния, топъл салон? Чувството веднага й подсказа, че по някаква причина той се чувстваше притеснен тук. За пореден път осъзна колко е едър, широкоплещест, със здрави мускули, които сякаш взривяваха затвореното пространство. Може би салонът не е достатъчно голям да побере тайната му — каза си тя. Може би се нуждаеше за разкритието си от свободен, неутрален въздух.
— Е, добре — кимна тя. — Отивам да си взема палтото и шапката.
Той кимна кратко и помоли сухо:
— Побързайте, ако обичате.
Отдавна забравил извиненията и чувството за вина, той се бе върнал към обичайното си поведение, спокоен и властен. Ала Частити веднага го извини, като си каза, че тази властност, често съчетана с арогантност, се срещаше често у мъжете с важни професии — сестрите й бяха отбелязали това съвсем правилно. Пък и това поведение беше много по-добро от враждебността.
— Пет минути — усмихна се тя и го остави сам. Качи се в спалнята си и посегна към шапката, която беше носила сутринта — впечатляваща тъмнозелена барета с дълго щраусово перо, боядисано в зелено, което падаше на рамото й. Косата й, както обикновено своенравна, не можа да се скрие изцяло под шапката и няколко кичура нападаха по челото й.
Частити седна пред тоалетната масичка и огледа малкия набор от козметични средства, които използваше. Суетността й изискваше да се представи в най-добър вид пред Дъглас Фарел, който я интересуваше само като клиент. Е, това не е съвсем вярно, поправи я безмилостният глас на истината. Сега имаше личен интерес да се запознае с историята му.
Посегна към бележничето, чиито странички бяха импрегнирани с пудра, и се наведе към огледалото в търсене на лунички. Те се появяваха обикновено при слънчево време, затова сега откри само няколко точици на носа и бързо ги прикри с пудра. Запита се дали да подчертае устните си, но се отказа. Навън беше толкова студено, че устните й веднага щяха да изсъхнат, а нямаше нищо по-грозно от напукани устни с падащ руж.