Частити бързо реши, че изглежда достатъчно добре за това ненадейно излизане. Нали отиваха само на разходка. Тя облече дебелото вълнено палто, взе маншона и ръкавиците си и изтича долу.
— Готова съм — извика тя и спря на входа на салона. Дъглас остави на масичката изданието на „Мейфеър Лейди“, което прелистваше, и стана.
— И вие ли четете това?
— Мисля, че всеки го прави — засмя се тя. — След процеса за клевета този вестник има особено значение за нас, както можете да се досетите.
— Аха. — Той кимна. — Сигурно баща ви го е преживял много тежко.
— Да, не му беше лесно. Но това е минало. — Двамата излязоха заедно в залата.
— Вече не помня подробностите — каза той, вече до входната врата. — Не беше ли станал жертва на някаква измама?
— Да — отговори сухо Частити, защото не искаше да го окуражава за нови въпроси. — Излизам на разходка, Дженкинс. Ще се върна след половин час и бих искала да обядвам.
— Разбира се, мис Час. — Дженкинс им отвори вратата. — Приятна разходка. Желая ви добър ден, доктор Фарел.
Дъглас отговори сърдечно и вратата се затвори зад тях. Двамата останаха за малко на най-горното стъпало, за да свикнат със студа.
— Ще завали сняг — предрече Дъглас, пъхна ръката на Частити под лакътя си и я поведе към тротоара.
— Откъде сте толкова сигурен?
Той се засмя.
— Не забравяйте, че съм шотландец. Ние от ледения Север знаем тези неща.
— О, а аз съм крехко стайно растение от Юга — отговори тя. — Ние, момичетата от Хемпшир, не знаем почти нищо за снега.
— Много се радвам, че ще прекарам Коледа на село — каза Дъглас и я погледна втренчено. — Разбира се, ако не сте оттеглили поканата си.
— Естествено, че не съм. Къде ме водите?
— Далече ли е Хайд Парк? — попита той и сведе поглед към ботушките й. — Ако са ви неудобни, ще вземем файтон.
Няма да окуражавам екстравагантностите му, реши Частити.
— Ще вървим пеша — каза тя и пъхна ръце в маншона. — Ботушите ми са много удобни.
Той кимна, хвана я за лакътя и я поведе към Оксфорд стрийт.
— Е, доктор Фарел, ще ми разкриете ли тайните си? — попита тя, след като десет минути минаха в мълчание.
— Аз нямам тайни — махна с ръка той.
— О, не — засмя се Частити. — Вие сте най-тайнствената личност, която някога съм срещала, доктор Джекил!
— Доктор Джекил? — повтори слисано той. — Какво, по дяволите, искате да кажете?
— О, дадох воля на фантазията си. — Частити едва сега осъзна, че сравнението не беше особено ласкателно.
— Аз не бих нарекъл това фантазия — оплака се той. — Звучи твърде критично.
Частити захапа долната си устна.
— Може би — призна тя. — Но трябва да се съгласите, че имам причини да мисля така.
— О! — Той кимна. — Значи не сте ми простили съвсем. Знаех си, че е твърде хубаво, за да е вярно. Или може би, че вие сте твърде хубава, за да сте истинска. Само светиците прощават и забравят с готовност и изцяло.
— Не съм светица. И нямам никакво желание да ме обожествяват.
Дъглас избухна в смях.
— Радвам се да го чуя. Самият аз съм толкова далече от светците, че изобщо не се чувствам добре в тяхната компания.
— В това отношение няма от какво да се опасявате — каза тя и вдигна глава към него. Харесваше бръчиците около очите му, когато се усмихваше. Той усети погледа й и също я погледна. По бузите й пропълзя топлина.
— Защо станахте лекар? — попита рязко тя, за да сложи край на неловкостта си.
— По семейни причини — отговори небрежно той и я хвана здраво за лакътя, защото на Марбъл Арч цареше оживено движение. Мълча, докато влязоха в парка през Къмбърленд Гейт и тракането на железните колела, тропотът на копита и гърмът на мотори останаха зад тях.
— А, да, естествено… баща ви — каза Частити.
— И дядо ми, който започнал като лейтенант в индийската армия. Когато избухнало въстанието, бил само осемнадесетгодишен и онова ужасно събитие събудило в сърцето му вечно отвращение към войната. Заминал за Единбург, следвал медицина и станал общопрактикуващ лекар.
Двамата вървяха по тясна алея, където коне и ездачи можеха да се движат спокойно под високите дървета. Частити установи, че е заинтересувана от семейната история на Дъглас.
— Значи сте лекар трето поколение.
— Поне четвърто или пето. Убеден съм, че между предците на фамилията Фарел е имало поне един бръснар и един собственик на баня, който се е наричал лекар. — Той се засмя тихо, наведе се, взе от земята голям кестен, излъска го в ръкава си и го вдигна към светлината. Кестенът заблестя в наситено кафяво. Дъглас го подаде на Частити с лек поклон и с пялата сериозност на мъж, който подарява скъп накит. Частити го прие с грациозен реверанс.