— Ще си играя с него на топчета. — Тя пъхна кестена в маншона си. — И вие ли сте играли на кестени като деца?
— Естествено. Имах един, който остана победител в продължение на цяла година. Накисвахме кестените в оцет, за да ги направим по-твърди. Моят беше неоспорим шампион. — Споменът му изтръгна усмивка, привлекателна и самодоволна, сякаш триумфът от детството продължаваше да му доставя задоволство.
Частити неволно се засмя.
— Разкажете ми за семейството си — помоли тя.
Дъглас хвърли поглед към облачното небе и накъдри устни.
— Подробна история ли искате или кратка версия?
— Подробна, разбира се.
Той склони глава.
— Може да съжалявате. Честно казано, не знам откъде да започна, но ще се опитам.
10
— Шест сестри — промълви страхопочтително Частити. — Досега смятах, че две са предостатъчно.
— Щях да съм безкрайно щастлив, ако имах само две — усмихна се Дъглас и спря пред пейка от ковано желязо с изглед към серпантините. — Искате ли да седнем за малко?
Частити кимна облекчено. Докато Дъглас разказваше, двамата минаха дълъг път. Слава богу, той не беше прогонен от семейството си. Точно обратното. От момента на раждането му са го обграждали с любов и внимание. Нямаше и обяснение за оскъдните му финанси, тъй като произхождаше от заможно семейство, получило благородническа титла. Все още нямаше обяснение за внезапното му преместване в бедняшкия квартал на Лондон, а още по-малко за причината, поради която си търсеше богата жена.
— Какво ви се върти сега в главата? — попита тихо Дъглас.
— Искам да ви задам един много личен въпрос и търся подходящи думи — отвърна честно тя.
— Така ли? — В черните очи блесна усмивка. Студеният въздух беше зачервил връхчето на носа й и той изпита абсурдното желание да го целуне. Смешно, естествено. — Защо просто не ме попитате? Мисля, че това е най-лесният път да стигнем до личното. Така поне се избягват недоразуменията.
Частити прибра полите на палтото си и започна с това, което най-много я интересуваше.
— Питам се защо не споменахте жена или годеница. Сигурно в живота ви е имало жена. — Тя следеше изражението на лицето му с опасението, че ще се покаже доктор Хайд. Беше съвсем близо до невидимата граница и можеше да я прекрачи.
Дъглас беше наясно, че въпросът е очакван. Той беше напълно естествен в разговор, който трябваше да разкрие истината. Все пак се опита да избегне прекия отговор и каза с лек, малко изкуствен смях:
— Скъпа Частити, аз съм заобиколен от жени. В моя живот има повече жени, отколкото е добре за един мъж.
— Знаете какво имам предвид. Не говоря за майка ви и сестрите. Били ли сте женен или сега планирате брак? — В очите на Частити святкаше решителност. — Ето, мисля, че бях достатъчно пряма. — „Я да видим сега какво ще отговорите, господин ловецо на зестри.“
Да, опитът за бягство се оказа безполезен, но друго не се и очакваше.
— Не, наистина не — кимна той. — Честно казано, нямах време да мисля за това. Бях твърде зает. — Преди Частити да е попитала още нещо, той продължи бързо — А сега да поговорим за вас, мис Дънкан. Какво е вашето положение? Не виждам наблизо съпруг, но може би имате годеник? Или особено скъп приятел… например виконт Бриджъм?
Частити поклати глава и се примири с поражението. Естествено, той не можеше да разкрие пред една случайна позната онова, което беше доверил на професионалната брачна посредница.
— Не, нищо особено. Имам много приятели и от двата пола, но… — Тя вдигна рамене. — На хоризонта не се вижда брак. — Внезапно стомахът й се обади шумно и протестиращо и тя се засмя. Отдавна беше минал половин час. — Гладна съм като вълк — призна тя и подуши въздуха.
Към тях се носеше силен аромат на печено месо. След минута го последва звън на камбанка и вик на уличен търговец, който хвалеше стоката си:
— Горещи бъбречета! Току-що опечена пържола! Заповядайте! Купете си…
— Пържолки! — извика Частити и скочи. — Къде ли е количката?
— Ще мине точно покрай нас — каза Дъглас, който бе станал заедно с нея. — Да видим какво предлага.
Той махна на продавача, който беше сложил на главата си дебела кръгла възглавница и върху нея пълна табла.
— Какво желаят господинът и прекрасната дама? — попита любезно младият мъж, свали таблата от главата си и я сложи на пейката. Стоката му беше наредена на скара върху дървени въглища. — Може би кексчета? Или сочна пържолка? Имаме и пастетче с бъбречета… най-подходящото за студения ден.