— Нима искате да ми кажете, че онези бедни дяволи в Ърлс Корт са първата ви грижа, Дъглас? Че ще лекувате богатите само за да можете да помагате на бедните?
— В основата си е точно така.
Той не беше в състояние да прецени как тя реагира на разкритието му, но харесваше начина, по който разглеждаше действията му от всички страни и как мислеше, преди да каже нещо.
Частити вдигна глава към него и в очите й имаше топла светлина. Красивата й уста оформи усмивка, изпълнена с толкова искрена радост и симпатия, че сърцето му трепна.
Тя измъкна ръка от маншона и я пъхна в неговата.
— Дъглас, това е прекрасно, наистина великолепно.
Тя усети съвсем ясно неприятни тръпки, припомняйки си как не го харесваше и колко пренебрежително се изказа за него пред сестрите си. Той беше добър човек. Наистина добър човек. Да, беше малко странен и арогантен и не избягваше споровете. Но това не намаляваше увереността й, че го е преценила погрешно, ужасно погрешно. След като съчувстваше на бедните и искаше да ти лекува, беше съвсем естествено да гледа критично на богатите хипохондрици. Също така естествено беше, че му трябва богата жена, за да осъществи мисията си.
Тя щеше да му намери най-добрата и най-богатата жена.
Дъглас се усмихна и стисна ръката й.
— Сега разбирате защо ви помолих да си мълчите.
— Веднага го разбрах. Но не ми беше ясно какво правите там. Нямах впечатлението, че сте човек с хуманни амбиции.
— Не вярвам, че това великолепно описание се отнася до мен — каза той и погледна часовника си. — Трябва да вземем файтон. В три имам богат пациент, а клиент, който си плаща, не бива да чака.
— Да, вероятно сте прав. — Частити издърпа ръката си. Изведнъж й стана студено и посегна да вдигне яката си.
Дъглас свали дебелия шал, който носеше, спря и я обърна към себе си. Уви шала около шията й и пъхна краищата му в отвора на палтото й. Движенията му бяха сръчни и бързи, погледът му беше съсредоточен върху нея. Той намести палтото на раменете й и го приглади с жест, който нямаше край. После сведе глава и я целуна съвсем леко по върха на носа. Частити спря да диша, опитвайки се да си внуши, че нищо не се е случило. Дъглас вдигна глава и се засмя гърлено.
— Бедното носле е съвсем почервеняло от студа. Отдавна имах желание да го стопля — обясни той.
— Но това не е особено почтен начин да го направите — отвърна тя, отдръпна се крачка назад и потърка носа си с тънката кожена ръкавица. По гърба й се разляха сладостни тръпки. Топлината и ароматът на кожата му сякаш бяха полепнали по шала, който беше на врата й. Бузите й пламнаха и това не беше само от студа.
— Казах си, че въпреки това може да помогне — рече той и в усмивката му нямаше и следа от съжаление. После обърна глава и изсвири пронизително, за да повика файтон. Отвори вратичката и Частити побърза да се качи, без да му даде възможност да сложи ръце на кръста й и да я вдигне. Той се засмя и се настани насреща й.
— Бях забравил, че не обичате помагащи ръце — отбеляза засмяно той.
— Онова, което не обичам, са прекалено интимно помагащите ръце — поправи го тя с преувеличена острота, която не беше съвсем истинска. Дъглас отново се ухили и Частити изпита гняв, който прогони хармоничното и настроение от преди малко.
— Не ми отговорихте на един въпрос — каза тя, решена да отиде докрай, и присви очи. — Защо се държахте така лошо с мен? Убедена съм, че не е само поради обстоятелството, че случайно открих тайната ви. Има и нещо друго.
Той я измери с мрачен поглед. Лицето й остана неподвижно, но беше готов да се закълне, че между златните точици в кафявите очи танцуваха искри. Тя искаше отговор и той имаше отговор. Само че отговорът със сигурност нямаше да й хареса.
— Правя го по навик — отговори той.
Частити зяпна смаяно.
— Навик ли? По навик се държите като тромав селяк? Това ли било? Няма ли друго обяснение? — Тонът й издаваше дълбоко недоверие и беше достатъчно остър, за да му измъкне истината.
— Е, добре — изсъска вбесено той. — Щом непременно държите да узнаете… Очаквах от вас определена реакция и това очакване ме разгневи. Затова излях гнева си върху вас.
— Какво сте очаквали? — Тя се наведе напред, за да вижда по-добре лицето му.
Дъглас въздъхна.
— Свикнал съм да събуждам предразсъдъците на жените — не само от моето семейство, а и от цялото ми обкръжение. Постепенно свикнах да мисля, че хората като цяло и особено жените са самодоволни, предубедени и ги мързи да мислят.
— Какво казахте? — Частити се слиса още повече. Продължи да го гледа, докато забеляза, че устата й беше отворена, и бързо я затвори. — Хората като цяло и особено жените — повтори като ехо тя. — Никога не бях чувала по-арогантно, по-предубедено… и по-глупаво твърдение. И вие смеете да ми говорите за самодоволство и нежелание да мислиш… Велики боже! — Тя издиша шумно, за да даде израз на отвращението си. — И това ми било лекар!