Лека усмивка се плъзна по устните на Дъглас и се спря в ъглите. В черните очи затанцува смях.
— Виновен съм, признавам — изрече съкрушено той и разпери ръце. — Ако бях заподозрял, че изричам тези думи пред боркиня за правата на жените, щях да си отхапя езика.
— Щяхте да внимавате повече какво говорите, но нямаше да се поправите — контрира тя.
— Признавам, че всяко правило има изключения — изрече сериозно той, но очите и устните му продължиха да се усмихват. — Как да не го призная, като се намирам в компанията на едно от изключенията?
Частити се постара да запази достойното си възмущение, но в усмивката му имаше нещо неустоимо. Тази усмивка изразяваше признание, похвала — само някъде в дълбините й се криеше разкаяние. Неволно и нейните устни се накъдриха в усмивка.
— Това специално правило има повече от едно изключение — изрече важно тя. — Нали познавате сестрите ми?
— О, да! — Той кимна. — За съжаление не съм имал удоволствието да поговоря по-дълго с нито една от тях, но съм абсолютно сигурен, че и двете са интелигентни жени с аналитичен ум и способност да мислят.
Частити скръсти ръце.
— Видях, че четете „Мейфеър Лейди“. Какво ще кажете за жените, които пишат за вестника? И те ли са мързеливи, самодоволни, предубедени?
— Вероятно не — трябваше да признае той. — Но някои статии във вестника се обръщат точно към такъв тип жени. Помислете и ще разберете, че съм прав.
Частити не възрази. Така беше по-просто, отколкото да си напомни, че тя и сестрите й често се изразяваха за другите жени с думи, които много напомняха мнението на доктора.
— А какво ще кажете за суфражетките? — попита предизвикателно тя. — В тях и в тяхната цел няма нищо самодоволно.
— Не.
— Какво мислите за борбата им? Трябва ли жените да получат правото да гласуват?
Тонът й ставаше все по-остър, сякаш го подлагаше на изпит.
Дъглас веднага разбра, че тази тема интересуваше много силно мис Дънкан. Нямаше съмнение от коя страна на барикадата стои тя.
— По принцип нямам нищо против това — отговори предпазливо той.
— Но на практика сте против. — Тя се облегна назад с тиха въздишка, която сякаш казваше: „Знаех си.“
— Не, не, момент! — Той вдигна пръст, за да й попречи да продължи. — Въпросът е много сложен. Повечето жени, които познавам, изобщо не искат да гласуват и няма да знаят какво да правят, ако суфражетките им извоюват това право. Майка ми и сестрите ми се чувстват достатъчно влиятелни в своята женска сфера и така е в действителност.
— В собствената им сфера — повтори Частити. — Обичайният аргумент. Жените имат свой свят, мъжете — техен. Двата свята никога няма да се срещнат. За всички е ясно кой от двата свята е по-могъщ и по-значителен — добави тя, макар да съзнаваше, че говори поучително като Констанс. Обикновено виждаше и двете страни на проблема, но по незнайно каква причина Дъглас Фарел я предизвикваше да аргументира едностранчиво.
— Хайде да се споразумеем, че по този въпрос сме на различни мнения — предложи Дъглас. — Аз не съм против идеята сама по себе си, но бих се поколебал да я приложа на практика, преди мнозинството от жените да придобият образование и способността да мислят извън домашната си сфера, да се интересуват от теми, които днес са територия на мъжете.
Той смяташе, че е намерил много дипломатична формулировка, но мис Дънкан явно не беше на това мнение.
— Нищо чудно, че не се стремите към брак — отбеляза тя с мил, почти ласкателен глас. — Как бихте могли с тази традиционна представа за жените, с тези глупави предразсъдъци? Мога да си представя, че жената, която съответства на високите ви изисквания, няма да хареса мъж, който има толкова лошо мнение за женския пол. — За да покаже, че слага край на разговора, тя скръсти ръце.
Дъглас се почеса по носа.
— А аз се надявах, че сме в началото на многообещаващо приятелство — промърмори той. — Нима съм толкова непоправим, толкова несимпатичен, че не искате да ме признаете за свой приятел, мис Дънкан?
— Не сте несимпатичен — отговори сърдито Частити. — Но възгледите ви не ми харесват.
— О, това ли е всичко? — В гласа му звучеше облекчение. — Сигурен съм, че ще се променя.
— Ако се промените, вече няма да сте същият човек — възрази тя, когато файтонът спря пред къщата й.
Дъглас скочи и официално й подаде ръка да слезе. Плати на файтонджията и я придружи до входната врата.