— Трябва да ви върна шала — каза Частити и измъкна краищата му от палтото.
— Позволете. — Той посегна и го разви от шията й. Двамата стояха съвсем близо един до друг и тя усещаше топлия му дъх върху бузата си. — Е — каза той и хвана двата края, без да ги свали от шията й, — приятели ли сме, мис Дънкан?
— Да, естествено.
Той се наведе и докосна устните й със своите. Това беше целувка на приятел и Частити я беше разменяла с много мъже. Този път обаче се случи още нещо. Дъглас дръпна двата края на шала, притегли Частити към себе си и завладя устните й в истинска целувка. Тя затвори очи и въпреки всички повели на разума отговори на целувката, сложи ръце на раменете му и се хвана здраво за него. Изведнъж двамата се разделиха, изправиха се един срещу друг като замаяни и се погледнаха втренчено.
Частити вдигна ръка към устата си, без да сваля поглед от Дъглас, който се усмихна разкаяно.
— Подпечатване на приятелството — промълви той, но в гласа му не звучеше убеденост.
Частити се възползва от отворения път.
— Да — потвърди тя. — Приятелство. Естествено. — Свали шала и го подаде на Дъглас. — Боже, все още не сме говорили за Коледа.
— Да, не сме.
Частити продължи бързо и делово:
— Ние — искам да кажа, сестрите ми и аз — ще пътуваме на 24 декември. Ще вземем влака в четири от гара Ватерло. Най-добре е да пътувате с нас. Или предпочитате да дойдете на първия ден на Коледа?
— За мен ще бъде удоволствие да пътувам с вас и със сестрите ви на двадесет и четвърта — каза той с лек поклон.
— Имате ли камериер?
Дъглас се разсмя и смущението помежду им изчезна.
— Скъпа Частити, нима след всичко, което ви разказах днес, все още мислите, че имам камериер?
— Вижте, Дъглас, вече знам, че не винаги сте такъв, какъвто изглеждате — отговори с достойнство тя, но не можа да издържи и също се разсмя. Поклати глава и затърси ключа в чантата си. — Не, разбира се, че не очаквам да си доведете камериер. Въпреки това бях длъжна да попитам.
— Не мога да си представя защо — каза той, взе ключа от ръката й и го пъхна в ключалката. Отключи и й отвори вратата.
— Благодаря — пошепна тя. Въздухът помежду им беше наситен с напрежение и тя побърза да се мушне покрай него във входа. Той протегна ръка и леко плъзна пръсти по бузата й — бегло, но дълбоко интимно докосване.
— До скоро, Частити — промълви той и й подаде ключа. В този момент от сянката на залата се появи Дженкинс.
— Благодаря, че ме нахранихте — каза Частити, съзнавайки, че думите й звучаха глупаво. Влезе бързо и затвори входната врата.
Дъглас се запъти към Харли стрийт в неизпитвано досега опиянение на духа. Случилото се преди малко беше абсолютно неразбираемо за него. След Мариан не поддържаше връзки с жени от своя обществен ранг и те не му липсваха. Парен каша духа, казва народът, напомни си той, докато се изкачваше към кабинета си на втория етаж. Откакто беше започнал работа в бедняшките квартали на Единбург, изразходваше цялата си енергия, емоционална и физическа, за бедните и слабите — те се нуждаеха от всичко, което можеше да им даде. Имаше любовница, приятна, непретенциозна личност, която беше щастлива, че той й плащаше наема и задоволяваше при нея сексуалните си потребности. Когато Дъглас напусна Единбург, тя много лесно си намери друг да я издържа — двамата се разделиха, без да се оплакват, като най-добри приятели.
Той напусна града едва след като остави там добре работеща клиника с обучени лично от него млади сътрудници, мъже и жени, финансирана в голяма степен с личните му средства. Замина за Лондон, търсейки ново поле за действие. Тъй като средствата му стигаха за издръжката само на една клиника, реши да открие кабинет на Харли стрийт и да си намери богата жена. В живота му имаше място само за брак по сметка, но честен, за сделка, обусловена от учтивост и съобразяване с потребностите на другия. Животът, който водеше, изключваше романтичната любов с всичките й изкушения и капани, флиртът с младата дама Частити Дънкан можеше само да го отклони от целта му.
Като видя, че вратата към кабинета му е отворена, той се намръщи. Все още не беше наел помощница, а пациентът щеше да дойде едва след половин час. Влезе и извика:
— Ехо! Има ли някой тук?
— О, dottore, dottore! — От кабинета излезе Лаура дела Лука с няколко парчета плат в ръце. — Тъкмо изпробвах няколко идеи. Икономът ми отключи, когато му казах, че работя с вас по новото обзавеждане.
— Така ли? — Икономът сигурно е получил добър бакшиш за Коледа, помисли си Дъглас със справедлив гняв. Не искаше тази жена, нито който и да било друг, да влиза свободно в частните му помещения. От друга страна обаче… не можеше да обвинява бедния иконом — Лаура сигурно беше помела възраженията му като уличен метач боклуците от пазара в Ковънт Гардън.