— Мисля, че това е особено подходящо за чакалнята, dottore — продължи бодро Лаура. Очевидно не беше забелязала мълчанието му и липсата на поздрав. Показа му парче светла дамаска на цветчета и продължи — Представете си как ще стои този плат на креслата! Потърсих по магазините подходяща гарнитура за сядане и в един прелестен малък магазин в Кенсингтън открих няколко дълбоки кресла, които ще изглеждат чудесно с тази дамаска. Ще направим дълги калъфи, за да не се виждат краката на креслата. Според мен това е вулгарно, не намирате ли и вие?
— Но краката са необходимост — осмели се да възрази Дъглас.
— Да, естествено, че са необходими. — Лаура махна пренебрежително. — Все пак не е нужно да натоварваме погледа си с подобни неща, нали, dottore? — Тя го заплаши шеговито с пръст. — А това пък ще изглежда прекрасно на прозорците, естествено, с подходящи панделки и с богато надиплена къса завеска в средата. — Показа му второто парче батиста, със същата шарка като първото.
Дъглас го погледна втренчено.
— Не е ли същото?
— Не, не… мъжете нямат око за тези неща. Вижте, шарката е друга, цветовете също се различават. Тази е на златна основа, другата — на синя.
— Аха. — Дъглас кимна и си представи къщата на Парк Лейн. Там също царуваха синьо и златно, но въпреки това къщата не приличаше на селско имение.
— А под тази плътна завеса ще използваме за прозорците нежна дантела. — Лаура триумфално му показа парче бяла дантела. — Само си представете какво ще се получи, dottore! — Тя застана пред един от високите прозорци, вдигна в едната си ръка бялата дантела, а в другата — дамаската и извика възхитено — Колко сладко! Наистина прекрасно!
— Да — отвърна глухо Дъглас. „Сладко и прекрасно!“ Велики боже, сладко и прекрасно, и това в приемната на един лекар! Всички от бранша щяха да му се подиграват.
— Ще сложим и малки златни масички — продължи бързо младата дама. — Намерих най-подходящите. Най-добре по една за всяко кресло — така е най-удобно. А на стените ще сложим картини с цветя — така страдащите и уморените ще бъдат заобиколени от атмосфера на красота и мекота.
Като в будоар на стара дама, помисли си Дъглас. Но не биваше да бъде неучтив… Нали възнамеряваше да ухажва Лаура дела Лука. Ако се усмихваше, кимаше и се подчиняваше, плановете за декорация щяха да потънат някъде в италианското море.
— Почакайте да видите какво съм измислила за кабинета ви — продължи многообещаващо Лаура и тръгна пред него, размахвайки ръце. — Тук ще окачим на прозорците същата дантела, за да пази от слънцето, но ще използваме плътни завеси със златна шарка и червени пискюли. Разбира се, столовете ще бъдат тапицирани с червена кожа. Плотът на писалището ви също ще е червен. И непременно многоцветен килим — червено, синьо, златно. Перфектна обстановка. — Тя кимна решително. — Само си представете как ще изглежда, dottore!
Дъглас вече трепереше от ужас. Щеше да преглежда пациентите си в помещение, което напомня на бордей… Покашля се и се опита да измисли начин, по който тактично да отклони вниманието й. Ала тя продължи неудържимо:
— По стените ще окача италиански картини. Те са ненадминати, нали знаете, нищо не е по-добро от италианското изкуство. Естествено, не искам копия, затова трябва да потърся много внимателно. Сигурно няма да е евтино, но няма да съжалявате.
Дъглас отново се покашля.
— Средствата ми не са неограничени, синьорита.
Лаура отхвърли възражението с небрежен жест.
— О, аз умея да се пазаря. Ние, италианците, сме майстори в пазаренето. Не се притеснявайте, dottore, за мен това е дреболия.
— Много мило от ваша страна, мис Дела Лука… Лаура… че правите това усилие за мен, но… за съжаление… — Той погледна часовника си. — След десет минути очаквам пациент и трябва да се подготвя.
— О, да, естествено. Вечно заетият лекар. Няма да ви преча. — Тя се върна в приемната и събра разпилените навсякъде парчета плат. — Нали разбирате: не можете да си изградите добра практика, ако нямате необходимата обстановка. Можете ли да си представите личния лекар на краля в такава занемарена стая? Не, в никакъв случай. — Тя избухна в обичайния си квакащ смях.
— Личният лекар на краля? — повтори неразбиращо Дъглас. Откъде й бе хрумнало това безумие?
Лаура отново се засмя и го потупа по рамото.
— Честолюбие, dottore. Всички трябва да бъдем честолюбиви, а аз чета в очите ви, че имате големи амбиции.
Тази жена е сляпа, каза си ядосано Дъглас. Нищо не разбира от човешките характери. Постепенно добиваше чувството, че е заседнал в цимент. Ами ако това продължи цял живот? Скованата усмивка бавно изчезна от лицето му.