— Около една миля — отвърна с отсъстващ вид тя.
— Хубава вечер — промълви той и отметна глава назад, за да погледне към ясното, отрупано със звезди небе. Въздухът беше студен и толкова сух, че почти скърцаше. — Вижте, там са Орион и Касиопея.
Безобидна тема. Частити последва погледа му.
— Къде е ореолът? Никога не мога да го видя?
— Сега ще ви покажа. — Той сложи ръка на рамото й с жест, който беше толкова естествен, че тя изобщо не помисли да окаже съпротива, а когато се сети, беше вече много късно. Със свободната си ръка той посочи към небето. — Гледайте на изток. Виждате ли Млечния път? Вляво от него е Касиопея. По това време на годината съзвездието образува М, а не W. Продължете нагоре и ще видите две звезди под права линия, а на половината път между тях — група от три светли звезди: точно те образуват ореола на Орион.
Частити се опита да забрави ръката му на рамото си, отметна глава назад и вдигна очи към небето. Опита се да пренебрегне факта, че главата й почиваше на рамото на придружителя й, опита се да си внуши, че по същия начин можеше да седи в каретата с Роди и да се чувства непринудено, като със стар приятел.
— Да, сега ги виждам — пошепна тя. — Звездите ме възхищават още от най-ранно детство, но за съжаление познанията ми по астрономия са много ограничени.
— Ако нощите останат все така ясни, ще ви давам уроци — предложи той. — Още от детските ми години астрономията е моя страст. — Той раздвижи пръсти върху рамото й и я привлече към себе си.
Частити рязко вдигна глава. Вече не можеше да се преструва, че ситуацията е безобидна, чисто приятелска. Тя се премести с подчертана рязкост към края на пейката и ръката му се отпусна. Усети погледа му върху извърнатото си лице и упорито устреми очи към някаква точка над главата на коня. Изпита огромно облекчение, когато светлините на къщата пронизаха мрака.
— Пристигнахме — извика тя и отметна одеялото. — Дано мисис Хъдсън да е приготвила греяно вино. — Скочи от файтона още преди Фред да е спрял конете и Дъглас трябваше да слезе след нея.
Лорд Дънкан ги очакваше пред отворената врата. В коридора бяха запалени няколко лампи и осветяваха фигурата му.
— Добре дошли! Добре дошли! — извика той и се втурна към контесата, която слизаше от каретата. — Добре дошли, мила моя. — Взе ръката й и сияещ я поведе към залата. — Заповядайте, мис Дела Лука, влезте бързо, защото навън е много студено — добави той, но за дъщерите му беше съвсем ясно, че цялото му внимание е съсредоточено върху контесата.
— Е, поне едната част от плана ни ще се увенчае с успех — отбеляза тихичко Прюдънс, за да я чуе само Констанс, която вървеше пред нея.
— Май си права — кимна сестра й. — Но за другата част не съм толкова сигурна.
— И аз. Каква беше причината да сменим местата си?
— Ще питаме Час. — Дъглас и Частити влязоха последни. Величествена шотландска елха, отрупана със запалени свещи, владееше голямото помещение с тъмни греди на тавана. Появи се Дженкинс с табла чаши, от които се вдигаше пара.
— О, топло вино, прекрасно — извика Частити. — Една от Коледните ни традиции — обясни тя, когато икономът започна да поднася чашите.
— Точно така — кимна лорд Дънкан. — А сега се наслаждавайте на топлината… Елате, скъпа, сигурно сте замръзнала. — Той отведе контесата пред огъня, запален в голямата камина в края на залата. Лицето му сияеше от добро настроение и радостно очакване.
— Лелите пристигнаха ли вече? — осведоми се Частити и пое дълбоко аромата на карамфил и канела, който се издигаше от виното.
— Да, лейди Бегшот и лейди Астън си почиват след пътуването, мис Час — информира я Дженкинс.
— Сигурно ги настанихте в обичайните им стаи?
— Естествено, мис Час. — Дженкинс я погледна малко обидено. Сестрите на лорд Дънкан, Агата и Едит, посещаваха често Роумзи Мейнър и винаги ги настаняваха в едни и същи помещения.
Частити се усмихна извинително.
— Знам, знам… естествено. Разбирате ли, от няколко дни главата ми гъмжи от планове и…
— С мисис Хъдсън сме приготвили всичко, мис Час — успокои я икономът. — Мис Сара и мис Уинстън ще се настанят в старите детски стаи. Смятам, че мис Уинстън ще се радва да има собствена дневна.
— Да, сигурно — кимна доволно Прюдънс. Сигурно ще пристигнат полузамръзнали.
— Във всички стаи е запален огън — увери я Дженкинс.
— Мило дете, можеш да ми се довериш — намеси се лорд Дънкан и в гласа му също прозвуча обида. — Постарах се да направя всичко възможно, за да се чувстват гостите ни уютно.
— Естествено, татко — отговори му с усмивка Констанс. — Но нали знаеш, че Час обича да има последната дума.