— А, вие, Дъглас, ще живеете тук — каза Частити, отвори вратата на съседната стая и влезе. — От прозореца се открива красива гледка към църковния двор… но се надявам, че не сте суеверен.
— Ни най-малко — отговори той и затвори вратата зад себе си. — Виждам, че не сте категорично против драконите. — И посочи тапетите с далекоизточни мотиви.
— Зависи къде се намират — поясни тя. Щракането на бравата бе прозвучало с плашеща окончателност. — Банята е в коридора. Втората врата вдясно. За съжаление имаме твърде малко стаи със собствена баня.
— Не съм и очаквал друго — отговори той и се облегна на вратата. Наблюдаваше я развеселено, но в погледа му имаше и нещо друго, което предизвика тръпки по кожата й. Тя обиколи стаята, като му сочеше удобствата й, но изведнъж спря, защото се бе почувствала като собственица на хотел.
— Обикновено има достатъчно гореща вода — каза тя. — Но трябва да мине известно време, преди да потече. Да ви изпратя ли някой да ви помогне при разопаковането?
Дъглас избухна в смях.
— Частити, мила, би трябвало да ме познавате по-добре. Нямам нужда от никого. Напълно съм в състояние да разопаковам онова, което сложих в чантата тази сутрин.
— Да, знам, че сте — потвърди тихо тя и хвърли бдителен поглед към вратата. За да излезе, трябваше да мине през него, а тя не беше призрак, та да мине през човешко тяло. — Е, добре, извадете си багажа и се освежете, а след това ще ви очакваме в залата. По традиция на Бъдни вечер каним коледните певци от селото на пастет и греяно вино. Обикновено идват към седем и половина, преди вечеря.
— Със сигурност няма да го пропусна — каза той и странният блясък в очите му се засили.
— Тогава ще ви оставя — промълви тя и направи крачка към вратата. Той й направи място, но после с движение, което Частити определи като неизбежно, протегна ръка и я сложи на рамото й. Кожата й настръхна и тя потръпна, сякаш в помещението изведнъж беше станало студено.
— Частити — прошепна дрезгаво Дъглас. Това беше всичко. Очите му казаха всичко друго и той обхвана лицето й с двете си ръце. Целуна я по устата, леко, почти изпитателно, устните му се плъзнаха по бузата и стигнаха до очите й. Целуна миглите й съвсем леко и продължи надолу по другата буза, докосна върха на носа, стигна до брадичката, езикът му се потопи за миг в трапчинката й. Накрая отново завладя устните й.
Частити спря да диша. Искаше да му каже, че това не е редно, че е станало огромно недоразумение. Целта на желанията му беше Лаура дела Лука, не тя. Частити Дънкан не притежаваше нито стотинка, доходите й бяха ограничени, да не говорим за ужасната измама, която беше извършила спрямо него — скрита под воала на брачна посредница, бе узнала тайната на финансовите му стремежи. Може би те бяха оправдани с оглед на благородната му мисия, но той сигурно щеше да се почувства много неловко, като разбере, че тя знае за тях. Ала думите не искаха да излязат от устните й.
Тя пое дъх с тиха въздишка и вдъхна аромата на кожата му — тръпчива миризма на земя. Езикът й помилва устните му, вкуси сладостта на греяното вино, усети топлата гъвкавост на кожата. Още първия път й беше направило впечатление, че той има силна уста, и това впечатление бе затвърдено от тази целувка.
Неговият език пое инициативата и устните й се отвориха под търсещата милувка. И тя вкуси греяното вино и траен аромат на мента. Когато хватката на ръцете му около лицето й се втвърди, усети твърдите косъмчета на брадичката му по кожата си.
Частити не беше невинна наивка, а той не беше глупак. С малко повече свобода в тълкуването можеха да определят първата им целувка като приятелска, но и при най-големи усилия не бяха в състояние да видят в тази целувка нещо друго, освен дълбока, пламтяща страст. Обещание за бъдещето.
Тя отметна глава назад, отдръпна се от него и докосна устата си, все още тръпнеща под натиска на устните му.
— Това не беше само приятелство — установи тя с треперещ глас.
Той поклати глава.
— Не… не беше. — Вдигна рамене и добави разкаяно: — Целувал съм много приятелки, но никоя по този начин. — Сложи ръце на раменете й и попита: — Какво да правим сега, Частити?
— Нищо, съвсем нищо — отговори тя с острота, която произтичаше от собственото й разочарование. — Нищо не можем да направим. Това беше само моментно отвличане на вниманието. От самото начало не можех да ви понасям. — Това беше истина само отчасти, но сега не можеше да си позволи признания. По-добре да нанесе окончателния удар. — От моя следобеден прием имаше само караници.