Дъглас примигна смаяно и втренчи поглед в младата дама. Това вече беше прекалено.
— Предпочитам жилището си такова, каквото е в момента — отговори рязко той.
— Да, но само защото не го виждате с женски очи, dottore — отговори сладко Лаура, докосна ръката му и го фиксира със светлия си поглед. — Като видите какво съм направила с кабинета ви, ще разберете какво имам предвид.
Дъглас се огледа отчаяно, търсейки помощ. Частити не можа да му я даде, защото стоеше между зетьовете си и разговаряше оживено с малко, очевидно много разговорливо момиче.
Затова пък сестра й побърза да му се притече на помощ.
— Дъглас, позволете да ви представя мис Уинстън, гувернантката на Сара — изрече официално Прюдънс и се присъедини към тях, следвана от млада жена, чиито не особено красиви, но приятни черти излъчваха интелигентност и хумор. — А това е синьорина Дела Лука, Мери — добави тя и посочи Лаура. — Мис Уинстън знае много за италианската култура, Лаура, и съм сигурна, че ще имате много общи теми за разговор. Нали говорите гладко италиански, Мери?
— Не смея да твърдя това, лейди Малвърн — отвърна Мери със скромна усмивка. — Говоря езика сравнително добре, това е всичко.
— Смятам, че за да се овладее добре един език, трябва да си живял в страната, в която се говори — изрече рязко Лаура и огледа пренебрежително гувернантката. — Съмнявам се, че при вас случаят е бил такъв, мис… хм… Уинстън. Освен ако не сте били на служба при някое италианско семейство.
Това беше целенасочен опит да я постави на място. Мери изобщо не се притесни, ала Дъглас усети как в гърдите му пламна гняв. Обърна се недоволно към Лаура и за пореден път отбеляза колко бледо беше лицето й и как роклята от бяла тафта го правеше още по-бледо. На всичкото отгоре тоалетът изобщо не беше подходящ за фигурата й. Отново си зададе въпроса дали очевидните предимства на брака с тази жена можеха да компенсират гнева, който все по-често го обхващаше в компанията й. И пак си каза, че двамата няма да прекарват толкова много време заедно, че да обсъждат недостатъците си. Лаура сигурно не искаше предан съпруг, а полезен.
Той беше добър познавач на хората и вече много пъти се беше срещал с типа, който олицетворяваше Лаура. Тя копнееше да изпълнява съвършено обществените си задължения и да урежда всички практични неща така, че да служат на целите й, докато той се посвещава изцяло на работата си. За разлика от нея жена като Частити Дънкан щеше да иска много повече от съпруга си. Вероятно тя искаше ангажиран партньор, съчувстващ и импулсиращ спътник… и страстен любовник. При тази мисъл кръвта му закипя и той побърза да я прогони. През последните часове беше имал достатъчно време да проумее, че онази импулсивна целувка беше в действителност заблуда. Тя само замъгляваше ясната представа, която си беше създал за своите потребности и за своето бъдеще. Частити трябваше да си остане добра приятелка, а когато приятелството криеше в себе си искра сексуално привличане, това беше само предимство. В живота му нямаше място за объркващи чувства — вече беше минало доста време, откакто беше научил този въпрос.
За съжаление тези размишления не угасиха гнева му срещу Лаура дела Лука. Той се обърна пренебрежително с гръб към нея и заговори сърдечно на Мери:
— Как мислите, мис Уинстън, съществуват ли тесни паралели между латинския и италианския? Като изключим медицинската терминология, аз съм средно лош познавач на класическите езици, но често се питам какво е роднинството между двата езика. Мисля, че положението е подобно с новогръцкия, чийто произход се разпознава ясно в класическия гръцки.
— Въпросът е много интересен, докторе — каза замислено Мери.
— О, според мен няма никакви съответствия — намеси се убедено Лаура.
Дъглас обаче се направи, че не я е чул, взе ръката на мис Уинстън и я поведе към отсрещния ъгъл на залата, далече от Лаура. Двамата се настаниха на един диван и заговориха оживено. Лаура се огледа стреснато, очевидно не можейки да разбере какво беше станало. Констанс и Прюдънс си размениха многозначителни погледи и след кратки извинения също оставиха гостенката си с надеждата тя да проумее защо я оставят сама.
За всички беше облекчение, когато от входната алея прозвуча коледна песен. Дженкинс прекоси залата с големи крачки и отвори вратата с величествен жест. В залата нахлу студен въздух. Весел хор поде ликуващите строфи на „Добри кралю Венцеслаус“ и всички се запътиха към вратата, за да чуят песента.
— Весела Коледа — пожела лорд Дънкан с разперени ръце. — Влезте, заповядайте.
Господарят на дома беше в стихията си. Нарече по име всички възрастни певци, разтърси ръцете им, прегърна децата. Дъщерите му следяха всичко това е голяма радост. Баща им постепенно се връщаше към старата си форма и изпълняваше усърдно традиционните задължения на земевладелец.