— Мисля, че през останалите дни от годината сме изправени непрекъснато пред предизвикателства, ваше преподобие — намеси се бързо Частити. — Един от триста шейсет и петте дни на годината трябва да бъде посветен на чистата радост, без да ни измъчват угризения на съвестта.
— Да, да, да… напълно си права, Частити — кимна облекчено свещеникът и отново засия.
— Сега ви оставяме на паството ви, Денис — каза лорд Дънкан и стисна ръката му. — Очаквам ви утре преди лова.
— Да, с удоволствие, лорд Дънкан. За нищо на света няма да пропусна лова. А и закуската — засмя се свещеникът. — Няма нищо по-хубаво от традицията, не намирате ли и вие?
— Прав сте, драги — отговори лорд Дънкан. — Хайде, деца, да си вървим. Нека добрият човек се погрижи за своите овчици. — Той поведе гостите си по пътеката към портата.
— Викарият ловува — отбеляза Дъглас, който с няколко бързи крачки се бе озовал зад Частити. — Като при Тролоп.
— Да — отговори тя и отвори портичката, която водеше право към Роумзи Мейнър. — Освен това обича червеното вино. Въпреки това Денис не е архидякон Грантли, в никакъв случай. — Тя се обърна към сестра си. — Грантли ходи ли на лов, Кон? Можеш ли да си спомниш?
— Не — отговори сестра й. — А ти, Прю?
Трите сестри се впуснаха в оживена дискусия за героите на Тролоп и по-специално кои от тях отразяват предпочитанията на автора към лова и по целия път в студената зимна нощ Дъглас слушаше с интерес. Познанията на трите дами бяха забележителни, освен това, както отбеляза той развеселено и облекчено, твърде добре обосновани, за да допуснат пренебрежителни забележки от страна на синьорината, която постоянно отваряше уста, но все пак беше достатъчно умна отново да я затвори.
В голямата зала ги очакваха пунш и пастетчета.
— Харесва ли ви пуншът, Дъглас, или предпочитате уиски?
— Пунш, благодаря, Констанс. — Той пое предложената чаша и се наведе да помирише ароматната смес. — Установявам, че английските коледни обичаи много ми харесват — отбеляза той с усмивка.
— Да, и на нас — кимна тя и добави с лека въздишка: — Бедният ни татко… откакто загуби богатството си, не може да се отърве от страха, че не сме в състояние да организираме истински празници. Но имението се издържа само, даже ни носи и доходи, с които осигуряваме домакинството в Лондон. Естествено, трябва да пестим. — Тя вдигна рамене и добави: — Баща ни трудно се примирява с ограниченията.
— Това е разбираемо — отвърна неутрално Дъглас, питайки се, защо, за бога, двете сестри доверяваха семейните си проблеми на чужд човек, какъвто беше той. При това го правеха съвсем непринудено.
— А сега ви моля да ме извините… Трябва да се погрижа за другите си гости. — Изпълнила задачата си, Констанс се отдалечи.
— О, dottore, в стаята си имам едно прекрасно парче китайски плат… ох, трябва да свикна да ви наричам Дъглас. — Пронизителният смях на Лаура го изтръгна от учудването. — Ще подхожда фантастично на приемната ви. Може би искате да видите материята в стаята ми?
— Велики боже, не, в никакъв случай — изтръгна се от устата му, преди да е успял да се сдържи, ужасен от представата, че би могъл да влезе в спалнята на тази жена, макар да не се опасяваше от нечисти намерения от нейна страна. Лаура дела Лука със сигурност нямаше непочтени желания, но влизането в спалнята й беше твърде интимна постъпка, недопустима за него.
— О, вие, англичаните — изсмя се отново тя и го потупа по ръката. — Винаги загрижени за добрите нрави. Не забравяйте, че камериерката ми е постоянно там. Тя ще изпълни ролята на компаньонка.
— В действителност съм шотландец — отговори твърдо той. — Ние, шотландците, сме известни със строгите си нрави. — Опита се да се усмихне и обясни: — Строгите, пуритански шотландци… от страната на Джон Кнокс.
Частити непременно щеше да му отговори с някоя остроумна реплика, но от страна на Лаура не последва нищо. Бледите, примигващи очи бяха изпълнени с неразбиране.
— О, сигурно преувеличавате, dottore — рече тя, опитвайки се да изрази съчувствие. — Не е възможно всички шотландци да са пуритани.
— Не — трябваше да признае той. — Естествено, че не. Искате ли да ви донеса чаша пунш?
— Не, благодаря. — Усмивката й беше изкуствена. — Вече е доста късно. Мисля, че ще се оттегля. — Тя му връчи празната си чаша и добави: — Трябва да се погрижа и за майка си.
Контесата обаче изобщо не желае да си легне, каза си развеселено Дъглас, остави празната чаша на дългата маса до стената и допълни собствената си чаша от купата с пунш.