Частити сложи ръце на гърдите си и потисна смеха си. До нея Дъглас продължаваше да спи. Или може би се преструваше, защото ръцете му се движеха. Частити остана неподвижна, когато пръстите му се впиха в корема й. Усети как в бедрата й се удари нещо твърдо и набъбващо и усмивката й стана по-широка. Обърна се бавно настрана, за да го погледне, и вдигна крак на хълбока му.
Очите му все още бяха затворени, но всички друго в него беше абсолютно будно. Плъзна се в нея и внимателно я привлече към себе си. Двамата се задвижиха бавно и хармонично, без експлозивния фойерверк на нощта, по проста, безкрайно сладостна мелодия. Тя изпита дълбоко усещане за загуба, когато той се оттегли малко преди общия връх, но оргазмът я обхвана с пълна сила и загубата остана само сянка.
— Добро утро — проговори нежно Дъглас и я прегърна. Устните му се заровиха в косата й, ръцете му обхванаха гърдите.
— Добро утро — прошепна Частити, но в следващия миг се вцепени. Някой бе натиснал бравата. Дъглас до нея също се скова.
— Час? — извика Констанс. — В осем трябва да се срещнем с Макс и Гидиън в библиотеката. Осем без пет е!
— Идвам, идвам — извика Частити. — Съжалявам, забравих. След десет минути съм долу.
— Защо вратата е заключена, Час? — попита Прюдънс и раздруса бравата.
— Заключена ли е? — отвърна Частити, защото не беше в състояние да намери друг отговор.
Кратка тишина, тих шепот от другата страна на вратата. След това прозвуча гласът на Констанс:
— Добро утро, доктор Фарел.
— Весела Коледа, доктор Фарел — подкрепи я Прюдънс.
Дъглас лежеше по гръб, сложил ръка на очите си. Не отговори.
— Ще сляза след десет минути — повтори Частити.
— О, не бързай… не бързай — посъветва я Констанс, потискайки смеха си. — Сигурно не е нищо спешно… затова се приготви спокойно.
— Точно така — добави успокоително Прюдънс. — Не бързай.
Прозвуча шум от отдалечаващи се стъпки.
Частити избухна в смях и се отпусна на възглавниците. Дъглас притисна ръка към очите си, после седна и я погледна втренчено.
— Бог да ми е на помощ — промърмори дрезгаво той. — Бог да е на помощ на всеки смелчак, който се е свързал със сестрите Дънкан.
— Много сурова присъда — протестира Частити.
Дъглас енергично поклати глава.
— Никак не е сурова. Питам се само откъде е дошла тази непредвидимост… тази възбуждаща лудост. Баща ви е напълно нормален, съвсем здрав. — Той отново поклати глава. — Сигурно е по линия на майката.
Частити сграбчи една възглавница и започна да го налага.
— О, искаш да си играеш? — извика той през смях. — Трябва да ви предупредя, мис Дънкан: правите огромна грешка, като се впускате в спортно състезание. Побеждавал съм противници, три пъти по-големи от мен.
— О, така ли? — Тя скочи от леглото, притиснала възглавницата до гърдите си. — А аз ви предупреждавам, доктор Фарел, че никога не съм губила битка с възглавници.
Застана насред стаята, съвсем гола, само с възглавницата пред гърдите си. Разбърканите червени къдрици падаха по раменете й, очите й изпущаха златни светкавици.
— Обзалагам се, че никога не си била в пансион — каза Дъглас и на свой ред грабна една възглавница. — Ако единствените ти противници са били сестрите ти, скъпа моя, да знаеш, че си безнадеждно слаба. — Той скочи от леглото и запрати възглавницата.
Частити даде най-доброто от себе си в неравната битка, но накрая загуби. Падна задъхана на леглото, Дъглас се наведе над нея и вдигна ръцете й над главата.
— Ти си много голям — изохка тя. — Трябваше да ми дадеш преднина.
— Не очаквах една Дънкан да поиска милост — отговори Дъглас и я целуна по върха на носа.
— Зависи от обстоятелствата — отговори Частити в напразен опит да запази достойнството си. — О, скъпи Дъглас, крайно време е да сляза в библиотеката, а ти ме спираш — извика обвинително.
— Аз ли? Аз ли започнах битката? Ти ми хвърли ръкавицата.
Тя се усмихна и се опита да се освободи от ръцете, които я държаха.
— Може би си прав. Но въпреки това трябва да сляза в библиотеката, а виж само как изглеждам.
Дъглас въздъхна примирено и я пусна.