— Мислех, че не краката ти създават грижи — засмя се Частити и се измъкна от шкафа. Изправи се и събра роклята и фустата си на талията, за да завърже панталонките си и да провери чорапите.
Дъглас простена задавено, обърна гръб на примамливата гледка и оправи дрехите си.
— Готови ли сме?
— Готови сме. — Частити се огледа в голямото огледало и приглади веждите си с навлажнен показалец. — Обзалагам се, че щом влезем, ще ни посрещнат с дръзки забележки.
— Е, сами сме си виновни — отвърна весело той.
— По-точно вие сте виновен, доктор Фарел — поправи го високомерно тя. — Вие започнахте.
— Е, добре, аз съм виновен — призна той и й се усмихна предизвикателно. — Но не смей да твърдиш, че не ти е било приятно.
— Не съм казала това — отговори тя и се запъти към вратата.
Дъглас не я последва веднага. Обърна се към огледалото над мивката и се огледа изпитателно. Изглеждаше както винаги, но не беше същият. Като си припомняше какво е правил през последните двайсет и четири часа, не можеше да се познае. Той не беше от мъжете, които правят любов в шкаф за бельо. Беше твърде сериозен, за да се впуска в каквито и да било игрички… имаше твърде много работа, за да си играе. Животът му беше подреден и вървеше в коловози, установени още преди години. Никога не се поддаваше на страстни импулси, а инстинктът за самосъхранение беше достатъчно остър, за да го предпази от обвързване с неподходяща жена. Частити Дънкан — дръзка, войнствена, игрива и твърде умна — беше може би най-неподходящата жена за човек като него. Не можеше да си позволи да се поддаде на страстта, не и в реалния свят, определен от работата му. Не се съмняваше, че ако си го позволи, няма да забрави Частити нито за миг. Тя щеше да живее в съзнанието и фантазията му жива и амбициозна, каквато беше в действителността.
Всичко това му беше ясно, но не оказа никакво въздействие. То нямаше значение, поне в този момент. Двамата живееха в друг свят, в който обичайните правила не важаха. Мисълта за Частити извикваше усмивка на устните му и го изпълваше с дълбока радост и задоволство. Докато мисълта за Лаура дела Лука предизвикваше само раздразнение и неловкост. Вече не гледаше на синьорината като на възможна годеница — в противен случай нямаше да се озове в леглото с Частити. Все още не смееше да си го признае, но и това щеше да стане скоро.
И какво сега? Той поклати глава. Не знаеше отговора и се вкопчи в утешителната мисъл, че решението може да почака няколко дни. Имаше достатъчно време да се порадва на тази нова, учудваща страна от характера си, разкрила се така внезапно. Отново погледна отражението си в огледалото и се усмихна. Глупава, ужасно самодоволна усмивка. Велики боже, наистина не можеше да се познае.
— При това време трябва да отложим лова — заяви лорд Дънкан късно вечерта. Застанал до прозореца в салона, сложил ръце на гърба си, той се взираше в мрака и снежната вихрушка. — Дяволско време… О, простете, контесо — обърна се той към дамата и направи разкаян поклон.
— Няма причини, лорд Дънкан — отвърна тя откъм масата за бридж. — Чувала съм и много по-лоши думи.
— Проклятие… въпреки това — повтори негово благородие и отново се обърна към прозореца. — Ловна закуска, лов… всичко отива по дяволите. Колко жалко.
— Главният ловец изпрати ли да ни съобщят, че ловът няма да се състои? — попита Констанс и избра карта от ръката си.
— Още не, но сигурно ще го направи. При това време не можем да пуснем кучетата, да не говорим за конете. — Лорд Дънкан се върна на масата за бридж и взе картите си. — Какво дадохте?
— Десетка каро — отговори Констанс.
— О, ти искаш коз? — Бащата въздъхна и неохотно хвърли на масата вале каро. Макс го последва с дамата. Контесата даде купа.
Констанс се засмя и прибра картите.
— Мисля, че роберът е за нас, Макс.
Звънчето на вратата зазвъня, последвано от енергичните удари на чукчето.
— Аз ще отворя — каза Частити. — Вероятно е съобщението от лорд Беринджър.
Тя беше стигнала почти до входната врата, когато откъм кухнята се зададе леко зачервеният Дженкинс. Безупречният му външен вид беше леко пострадал.
— Няма нищо, Дженкинс — каза Частити през рамо. — Аз ще отворя. Продължавайте да празнувате.
Икономът направи несигурен поклон и се оттегли, без да каже дума — единственото доказателство, че се е насладил до насита на коледните радости.
Частити вдигна с мъка тежкото резе. Вратата се отвори и в залата нахлу снежна вихрушка. Тя поздрави посетителя с неприкрито учудване.
— Весела Коледа, лорд Беринджър! Наистина очаквахме вест от вас, но не подозирахме, че ще излезете лично в това лошо време.