— О, реших, че ще е по-добре сам да донеса лошата вест, скъпа Частити. Знам, че баща ви няма да се зарадва. — Лорд Беринджър, главен ловец на областта, влезе в залата, като енергично изтупваше краката си от снега. Розовите му бузи бяха почервенели от студа.
— Заповядайте, влезте и се стоплете — покани го сърдечно Частити, припомнила си, че Джордж Беринджър беше вдовец и нямаше деца. Сигурно беше прекарал самотна Коледа.
— О, Джордж, заповядайте! — Лорд Дънкан поздрави съседа си с искрена сърдечност. — Уиски… коняк… вие ще изберете отровата.
— Уиски, Артър, благодаря. — Лорд Беринджър подаде палтото и шала си на Частити, отиде до огъня и протегна ледените си ръце към пламъците. Прие уискито, което му подаде домакинът, и се поклони учтиво, когато го представиха на непознатите, — Моля ви, играйте, не се притеснявайте. — Той посочи масата за карти.
— О, Макс и аз току-що спечелихме робера, лорд Беринджър — съобщи Констанс с трудно скривано задоволство. — Съмнявам се, че татко и контесата ще пожелаят второ такова поражение.
— Един хубав ден ще направиш фатална грешка, помни ми думите. — Лорд Дънкан заплаши дъщеря си с вдигнат пръст и се обърна към госта: — Значи ловът отпада?
— За съжаление — отвърна с въздишка гостът.
— Е, какво да се прави… — Лорд Дънкан беше учудващо безгрижен. — Седнете, драги. — Той посочи дивана, където седеше Лаура с книгата си, настани се до контесата и й каза: — Вие нямаше да участвате в утрешния лов, нали, скъпа?
— Не — отговори с усмивка дамата. — Ловът не е спорт, който ценя особено.
Сестрите Дънкан си размениха многозначителни погледи. Значи затова баща им беше преодолял така бързо разочарованието си.
— О, както виждам, четете Данте, мис Дела Лука — каза лорд Беринджър и се приведе към Лаура, за да види книгата по-отблизо. — И то на италиански. Знаете ли, винаги съм смятал, че при превода се губи голяма част от очарованието на книгата.
— Точно така. — Лаура го погледна с интерес. — Обичате ли Италия, милорд?
— Прекарах там три години — отговори той. — Следвах във Флоренция.
Лаура се ококори.
— О, Фиренце — прошепна замечтано. — Моят роден град — обясни тя и сложи ръка на плоската си гръд. — Това е град, който живее в сърцето на всеки, имал щастието да го познава. Нали и вие мислите така? Естествено, говорите италиански.
Гладкият италиански, на който й отговори лорд Беринджър, изтръгна от Лаура одобрително кимане и признателна усмивка. Тя го прекъсна на родния си език, като при това жестикулираше оживено, сякаш дирижираше цял оркестър. Кой би помислил, че Джордж Беринджър, този по-скоро груб и уж необразован провинциален земевладелец, имал толкова скрити дълбини, запита се развеселено Частити. Може би посредническата агенция щеше да съумее да обърне тази ситуация в своя полза? Тя хвърли поглед към Прюдънс, питайки се дали и сестра й мислеше същото. Прюдънс вдигна вежди, стана от дъската за табла, където беше играла със Сара, и се запъти към пианото.
— Ще ни изсвириш ли нещо, Прю? — попита Констанс и я последва. — Да опитаме ли един дует?
— Аз ще ви обръщам страниците — предложи Частити и се присъедини към сестрите си. — Какво ще кажете? — пошепна тя и зашумоля с нотите, сякаш търсеше определена пиеса.
— Как ще го закараме в Лондон? — попита тихо Констанс и се направи, че също търси нещо в купчината с ноти.
— Ако успеем да ги сближим през следващите няколко дни, той ще дойде по своя воля — отвърна Прюдънс.
— Да го поканим за утре, след като ловът отпада — предложи Частити. — Сигурно е много самотен в този сняг, без приятели и семейство. Ще ги сложим един до друг на масата.
— Какво си шепнете?
Трите се обърнаха с виновни лица, когато Дъглас внезапно изникна зад тях.
— Говорим си за нотите — обясни бързо Частити. — Търсим един дует… Кой знае къде сме го забутали. — Тя се обърна към гостите и попита: — Лаура, ще ни изпеете ли нещо… може би на италиански?
— Но разбира се — отговори младата дама. — Истинската музика идва от Италия. Помислете за операта… Само италианци могат да композират опери, не намирате ли, лорд Беринджър? — Тя устреми бледия си поглед към своя събеседник.
— Италианският е езикът на операта — кимна той и за смайване на компанията запя една ария от „Дон Жуан“.
Лаура го гледаше с нежно внимание, притиснала ръце към гърдите си. Когато лордът завърши, доста учуден от музикалните си умения, тя заръкопляска бурно и го възнагради с „Браво! Браво, синьоре!“
— Божичко, Джордж — пошепна замаяно лорд Дънкан. — Нямах представа, че пеете така добре.