— Знаете ли, следвах оперно пеене… вземах уроци… някога, във Флоренция — призна с видимо смущение Джордж Беринджър. — След смъртта на баща ми следването приключи… Трябваше да се върна в Англия и да поема управлението на имота. Оттогава се старая да забравя слабостта си. — Той седна отново и изтри челото си с голяма карирана кърпа.
— Но това изобщо не е слабост, милорд — извика възмутено Лаура. — Вие изпълнихте най-хубавата музика на света. Гласът ви е прекрасен… Колко жалко, че благородните ви чувства са били пожертвани пред изискванията на ежедневието. — Широкият й жест обхвана цялата баналност на селската обстановка. — Да задуши такъв талант… — Тя въздъхна тежко. — Колко трагично.
— Е, не бих го нарекъл трагично, мис Дела Лука — възрази той.
— О не отричайте… и моля ви, за мен ще бъде чест, ако ме наричате Лаура. — Тя стисна десницата му с двете си ръце.
— Виж ти, май горкият dottore загуби първенството си — прошепна Частити, забравила, че Дъглас все още стоеше до нея зад пианото.
— Какво каза? — попита той.
— О, нищо — промърмори младата дама, с мъка потискайки смеха си. — Съвсем нищо.
Дъглас не изглеждаше много убеден. Прюдънс седна на пианото и удари по клавишите.
— Имате ли специални желания, драги гости? — попита с усмивка тя.
16
— Какво означаваше умната забележка за „il dottore“? — попита след известно време Дъглас. Той лежеше на леглото на Частити само по халат, сложил ръце зад главата си, и я наблюдаваше лениво как се съблича. — И не ми отговаряй пак с превзетото „съвсем нищо“, ако обичаш.
Частити му хвърли бърз поглед през рамо и продължи да се разкопчава.
— Нищо важно. Само малка частна шега.
— Шегата се отнася до мен, следователно не е частна — поправи я той.
— А какво те кара да мислиш, че се отнася до теб? — Частити свали роклята си.
— Доколкото знам, в момента съм единственият „dottore“ тук. — Погледът му се плъзна по гладката линия на гърба й в радостно очакване на момента, когато тя щеше да се съблече изцяло. Когато тя развърза връзките на чорапите и ги свали от краката си, дъхът му забележимо се ускори.
Частити се обърна бавно и той втренчи поглед в щръкналите връхчета на гърдите й. Тя присви очи и бавно смъкна панталонките си. Бутна ги настрана, сложи ръце на хълбоците й с усмивка се предложи на жадния му поглед.
— Ела по-близо — заповяда той и размаха пръст. Тя се подчини и застана до ръба на леглото. Той вдигна ръка и я сложи на хълбока й.
Частити се бе успокоила, че неприятният, дори опасен разговор е приключен, но се оказа, че се е излъгала. Дъглас я притегли на леглото и ръцете му се задвижиха с възбуждаща прецизност.
— Ще ми кажете ли какво сте замислили вие и сестрите ви, мис Дънкан?
Частити простена задавено.
— Не сега — отговори тя и разтвори бедра под упорития натиск на ръцете му.
— Напротив, сега. Съпрузите на сестрите ти ми казаха, че вие трите не правите нищо без определено намерение. Е, какво е намерението ви? — Той изследваше с пръсти кадифената плът и Частити усещаше нарастващо замайване.
— Нямаме никакво намерение — прошепна задъхано тя. — Макс и Гидиън само те дразнят.
— Не ти вярвам — отговори той и оттегли ръката си.
— Моля те, Дъглас, не преставай — изохка тя. — Не сега!
— Отговори на въпроса ми.
— Защо си толкова жесток?
— Не съм жесток. Искам отговор. — Той продължи да я милва, отново пъхна ръка между краката й и Частити се понесе шеметно към върха на насладата. От гърлото й се изтръгна дълбок стон.
— Опитваме се да оженим татко — призна тя и бе възнаградена с нови интимни милувки.
— За контесата?
— Да… — Частити затвори очи и се отдаде на усещанията си.
— И какво общо има докторът с тази малка хитрост? — Дъглас отново оттегли ръката си.
— Нищо, нищичко… наистина — отговори отчаяно тя. Сърцето й биеше в гърлото. Как да се измъкне от тази ужасна ситуация? По дяволите! Той не биваше да заподозре, че сестрите Дънкан са имали намерение да го съберат с Лаура. Така щеше да разбере всичко и… — Това беше само шега — опита се да обясни тя. — Лаура явно те харесваше, посвещаваше ти изключително внимание… не на последно място е желанието й да обзаведе кабинета ти. После изведнъж се обърна към Джордж Беринджър и това направи впечатление на всички. Естествено беше да ни стане смешно. Това е всичко.
— Наистина ли? — попита недоверчиво той. Обяснението звучеше убедително, но тонът й беше някак фалшив.
— Моля те, продължавай — пошепна Частити.
Той не изпълни молбата й веднага.