Делфина е на безопасно разстояние, поздравява ни със сухо добро утро, без да откъсва поглед от чинията си и при настаняването ни, тя бута чинията и става. Ланс влиза в трапезарията с обичайното си поведение и съобщава: — Лорд Девънпорт и жена му са дошли на гости. Мога ли да им кажа да седнат в синята дневна, за да изчакат Вашето приемане?
Делфина се свлича на стола си, сякаш краката й се топят. — Мъри и Одри Девънпорт? Точно те? — пита тя шокирана.
— Точно. Те току-що са се върнали от последното си пътуване и са дошли да ви поздравят — потвърждава Ланс с леко намигване.
— Настани ги — прошепва тя, след което за първи път ни поглежда. — Ще ги приветствам аз. Ще отида там, ще направя почестите и ще се опитам да измисля достоверна версия за вашия брак. След половин час и само тогава, когато са отпили до последната капка от моите думи, ще се присъедините към нас за учтив, но бърз поздрав и ще се върнете към задълженията си. Няма да се задържате, поне докато не успеем да ви представим официално в обществото — е нейната решителна стратегия.
От друга страна, Ашфорд остава барикадиран зад „Таймс“ и се ограничава да я отхвърли с думите: — Прави каквото си поискаш.
Делфина излиза от стаята, мрънкайки. — Разбира се, „Прави каквото си поискаш“, казва той! Мой ред е да сложа лепенките върху раните му! Мой ред е да потуша пожарите, мой ред е да задържа реките пълни!
— Когато стигнеш до топенето на полярния лед и до озоновата дупка, Девънпорт вече ще са си отишли, мамо — смразява я Ашфорд.
Споделяме едно нещо поне — досадата към Делфина.
Наблюдавам завесата между майка и дете, докато Ашфорд сгъва вестника и ми подмята: — Когато отидем там, позволи ми да говоря само аз с Девънпорт. Ти просто ги поздрави, а за останалото ще помисля аз.
— Е, ще го отбележа в дневния ред на нещата, които не ме интересуват изобщо — отговарям с много фалшива усмивка.
— Рано или късно, Джема, ще трябва. Девънпорт са първите от дългата процесия, която с извинението за неформален поздрав, ще почукат на вратата, за да видят новите и щастливи съпрузи. Девънпорт са семейни приятели от години, а след това, повярвай ми, по-добре е да ги опознаваш така, в малки дози, отколкото на официален прием заедно с двеста други непознати, пред които ще дефилираш отпред.
— Ашфорд, сделката беше, че аз ще водя моя живот.
— Споразумението е да дадем достоверна представа за нашия брак. И трябва ли да ти повтарям никога повече да не говориш за тази история. Винаги има уши, които слушат.
— Чувствам се като заложник.
— Не се прави на жертва, Джема.
— Ако наистина искаш да играя ролята на радостната булка, би могъл да се отнасяш с мен, поне публично, без това отношение на превъзходство или поне не като с малоумна.
— Не се отнасям с теб като малоумна — контрира Ашфорд, отпивайки от кафето си.
— А, не? Обръщаш се към мен само за да ме критикуваш, унижиш или да ми дадеш заповед като на куче.
— А ти само за да ме дразниш или да започнеш спор. Би направила всичко много по-лесно, ако изпълняваш това, което ти казвам, без да повдигаш безполезни възражения.
— Безполезни възра… Много добре, не мислех, че ще трябва да го направя толкова скоро, но съм принудена да изиграя тази карта. — Вдигам ръкавите си, за да придам значение на фразата си. — Ашфорд, трябва да ти напомня, че моите пари покриват твоите дългове към банката, може би ми дължиш поне малко уважение.
Изправя се, изтръсквайки въображаемите трохи от синия си кашмирен пуловер. — Парите ти са обвързани с моята титла, така че, ако си приключила с драмите, можем да вървим нататък. Ако успееш да не докараш инфаркт на Девънпорт, ще ти бъда благодарен. — И той излиза от стаята, без да ме изчака.
В салона, или по-точно , както го наричат благородниците — салон, който е посветен само за малки срещи между приятели, за да говорят, стая само за разговори, осъзнавате ли? — Делфина прави шоу относно себе си, забавлявайки гостите в ролята на обичащата майка.
— И когато се примирих с това да го държа ерген, обикаляйки къщата, той ме изненада! Ашфорд влезе в Денби с булката си на ръце, усмихвайки се като дете в коледната сутрин! Трябва да ви кажа честно, че от известно време забелязвах някаква промяна в него. Често ходеше до Лондон без очевидни причини, връщаше се късно, винаги обвит от тази загадъчна и мечтателна аура. Някои неща не убягват на майката, усетих, че има връзка, но не си представях и сватба. Тя е особено момиче. Тя е артистка, много ангажирана в театралната сфера. Компанията се е разплакала, когато е научила, че моят Ашфорд ще я отведе!
Жената, седнала до Делфина на диванчето, стиска чашата чай, без да отпива. — И все пак всички се обзалагахме, че Ашфорд ще се ожени за Портиа.
— Не разбирам как е възможно! — коментира свекърва ми — лъжкинята! — и продължава да дава своята версия за събитията. — Ашфорд е човек с особен вкус, който понякога, дори аз не разбирам, но с Портиа, неееее. Те са просто приятели, такива са от толкова много години, че сега могат да бъдат само брат и сестра — и избухна в смях, който поне за мен звучи много фалшиво. После се обръща към нас, на метър зад вратата. — О! Ето ги младоженците! Ашфорд, Джема, влезте и поздравете нашите гости!
По дяволите, Делфина в ролята на перфектната свекърва. Поне тя е способна да играе, на Ашфорд не му се отдава или просто не желае.
Ашфорд поставя ръка зад гърба ми, без да ме докосва, но достатъчно близо, за да даде представа, че ме води внимателно вътре в стаята. Чудя се какво би станало, ако се преместя назад, докато не докосна ръката му. Сигурно ще подскочи до тавана, крещейки, обзет от паника!
— Одри, Мъри, каква изненада е посещението Ви! — поздравява ги Ашфорд с приятелски тон.
— Ти ли говориш за изненади, момче? Връщаме се от Индия и разбираме, че синът на най-скъпия ми приятел се е оженил!
— Нека тогава да Ви я представя. Това е тя, моята Джема — и с кимване на главата ме подканва да направя крачка напред.
— Здравейте! — Но веднага след поздрава забелязвам по изпъкналите очи на Ашфорд и Делфина, че нещо не е наред. Ашфорд изсъсква между зъбите си. — Казва се: „За мен е чест“.
— За мен е чест — повтарям, покланяйки се толкова дълбоко, както често съм гледала от актьорите в театъра.
Ашфорд ме хваща за лакътя и ме връща обратно в изправена позицията. — Не бъди смешна — продължава той да съска.
Госпожа Девънпорт намества очилата си към носа. — Какво уникално момиче.
— И още как, не се срещат често наоколо… такива екземпляри. Разбира се, веднага се вижда, че сте артист — продължава Мъри.
— Мислите ли, че ще ви липсва театърът?
Опитвам се да сдържа силния смях и да се отдам на версията на Делфина. — Това беше част от живота ми и все още не съм сигурна дали постъпих добре, отказвайки се. Сега Ашфорд трябва да ми докаже, че съм направила правилния избор! — обръщам се към съпруга си и му намигвам.
Вместо това лицето му остава невъзмутимо. — Мисля, че вече ти го доказах, скъпа.
— Можеш и по-добре — изсъсквам аз.
Мъри ни гледа зашеметен и се връща към разговора за театъра. — Били ли сте на постановки, които може би сме гледали?
Зависи. Имате ли маниакално-депресивни наклонности?
Не. Не мога да го кажа. — Доста нишови неща, натоварени работи, силно съдържание…
На моя неясен отговор настъпва кратко мълчание, след което Одри ми задава друг въпрос. — Ще заминете ли скоро на меден месец?
— Да — отговорът на Ашфорд.
— Не — е моят.
Мъри се закашля, сякаш да прикрие двусмисления ни отговор. — И решили ли сте къде ще отидете?
— Куба — отговарям аз.
— Атина — отговаря Ашфорд едновременно с мен.
Делфина се намесва, за да скрие малко прах под килима.
— Те все още избират, на закуска говориха точно за това! Истината е, че биха искали да видят целия свят, но не знаят откъде да започнат — следва друг фалшив смях.
— Правят добре. Ние с Одри също обичаме да пътуваме. Женени сме повече от тридесет години и все още не сме уморени да пътуваме със самолети, влакове и да сменяме часовите зони.