— Как се запознахте? — пита Одри, за да смени темата.
— В театъра — е отговорът на Ашфорд.
— На танци — казвам аз.
И Мъри, и Одри, и Делфина се гледат безмълвни.
Ашфорд тича към прикритието. — Отидох на театър, после отидох в гримьорните, за да поздравя приятел и тя беше там.
След това продължавам аз, за да подкрепя историята.
— Да, но не може да кажеш, че се запознахме. Срещнахме се, представихме се, но едва когато някой предложи да отидем в аржентинския клуб да пием по едно питие, се срещнахме наистина. Говорихме, посмяхме се и танцувахме танго.
Тримата, изглежда, се възстановяват от момента на зашеметяването ни и учудени от нашето обяснение.
Мъри по-специално. — Ашфорд! Танцуваш танго?
— Неочаквано, нали, Мъри?
— Иска ми се и съпругът ми да може да танцува танго! — въздъхва Одри.
— Скъпа, опитах се да те зарадвам, но съм спънат! — след това Мъри отново се обръща към мен. — Откъде си, Джема?
— От Лондон. Майка ми е от Лондон, баща ми е… — Но преди да успея да завърша изречението, Ашфорд ме грабва отново за лакътя и ме влачи към изхода.
— Ние тръгваме. Трябва да поговорим за подробностите относно медения месещ
Едва улавям последните думи от разговора.
— Баща й е…? — пита Одри.
— Изчезнал — казва Делфина. — Една лоша история, една ужасна загуба. Но нека не тъгуваме в такъв щастлив ден.
Някой да иска още чай?
16. Ашфорд
Бих искал да изпадна в кома и да се събудя утре сутрин. Или да изпадна в нещо като транс. Или да съм в безсъзнание през следващите четири часа.
Не, Армагедон не идва. По-лошо е. Напът е официалната вечеря, представяща мен и Джема, на херцозите от Бърлингам и обществото.
Докато наблюдавам стълбището, се изкушавам да направя троен скок по глава, но ще падна направо в дневната сред гостите, които майка ми забавлява, докато ни очакват. И Джема не се вижда. Прекъсвам забавянето и почуквам на вратата й. Нищо, никакъв отговор.
Това е моят дом, нали? Това е стаята на жена ми, нали? И така, имам право да вляза, ако поискам (знам, трябва да кажа, когато поискам, не ако, но аз никога не искам)!
Отварям вратата и вътре няма жива душа освен телевизора, настроен на с Ники Минаж, която разклаща задника си с цялата си елегантност.
— Джема? — викам я.
— Тук съм!
По дяволите! Гардеробът ми отговаря.
За една микросекунда се надявах, че е пропаднала вдън земи.
— Искаш ли да излезеш оттам? Толкова сме закъснели, че с тази скорост ще пристигнем навреме директно за посрещането за другата година! — чукам настойчиво.
— Все още не съм готова. Дай ми десет минути! — Джема ме моли с нейния дразнещ глас, както обикновено.
— Може да излезеш без тези десет слоя шпакловка на лицето си. Не се ожених за теб заради красотата ти.
— Знам. Ожени се за мен заради парите ми.
— Да, Джема. Ти също.
„Ожени се за мен заради парите“ е нашата всекидневна мантра. Поставяме я нехайно в разговорите ни, вместо пунктуация. Не знам как започнахме, но това е нещо обичайно. Може би, за да ни държи в реалността и да ни дистанцира, след всички тези любов и съкровище, които сме принудени да обменяме по време на дългата постановка.
Аз мога и без това, но тя е толкова досадна, че успява да извади най-лошото от мен. Ден след ден се чувствам все по-дестилиран от гняв.
Опрян на стълбата до вратата, наблюдавам стаята й: всичко е с главата надолу. Апотеозът на хаоса. Не съм изненадан, че тя винаги изглежда толкова… толкова… като Пикасо! Да, когато я видя, сякаш гледам картина на Пикасо: всичко разбъркано, непринудено, изкривено. Да, само че в случая на Пикасо, това е артистичен език, за Джема, мисля, че е случаен: крещящи дрехи, твърде провокативни или неподходящи за поводи, невероятен цвят на косата и прекомерен грим. Наистина не разбирам защо прекарва часове и часове, за да се направи да изглежда още по-зле.
— Джема, остарях, докато те чакам!
— Невъзможно — отговоря саркастично. — Повече от това не можеш.
Ашфорд, бъди спокоен. Трябва да запазя спокойствие. Не. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Отивам сам! — тръгвам да излизам от стаята.
— Хайде де, готова съм! — казва тя, излизайки. — Да вървим.
Спирам и я поглеждам объркано. — Така ли ще тръгнеш?
Вързала си е косата на много висока конска опашка и нейната изкуствена руса коса с цикламени кичури изглежда по-фосфоресцираща от обикновено. Проклет неон. За остатъка, роклята, която я накарах да носи от ателието, е прибрана в кутията и на нейно място е облякла ярко лилава рокля с дълбоко деколте и показваща по-голямата част от краката й. Да не говорим за лошия вкус за бижута, които е намерила на най-лошите пазари в Лондон.
— Нещо не е наред? — отговаря предизвикателно, отмествайки главата си, за да накара опашката и големите кръгли обеци да се залюлеят. Колко дразнещо.
Веждата ми се повдига автоматично. — Ти как мислиш?
— Бих казала, че ще дойда точно така облечена.
— Бях ти изпратил перфектното облекло за тази вечер! — Възкликвам на границата на издръжливостта.
— Видях я, но предпочитам тази. Не се притеснявай, със сигурност ще има друг повод, на който да я нося!
— Например?
— На погребение! — отговаря Джема.
Хващам я, без изобщо да внимавам, за китката, увивам й копринен шал около деколтето и я завлачвам в коридора. — Да вървим. Може да останем да спорим цяла нощ. Знам, че си способна, затова нека да престанем!
Тя не ми отговаря, но раздразнено изсумтява до края на стълбището.
Докато гостите се събират пред дневната, чуваме майка ми да обявява: — Е, след толкова дълго очакване, ето го моя син Ашфорд, херцог на Бърлингам.
Ланс зад нея кашля доста драматично.
— И съпругата му, прекрасната Джема — добавя тя сухо, този път с много нисък и раздразнен тон.
Входът е потопен в пълна тишина и аз вярвам, че не е заради възхищение, а по-скоро от недоумение.
Знам какво си мислят всички: тази вечер не биваше да се състои след сватбата, а преди нея, за да се съобщи за годежа. Бъдещата херцогиня трябваше да бъде представена доста преди това с елегантна рокля. Всички очакваха друга жена до мен, но тук е Джема, без значение дали им харесва, или не.
Тя е тук и те й дължат цялото уважение, защото всяко оскърбление към нея, би било неуважение спрямо мен.
Надниквам към нея и забелязвам, че отношението й се е променило. Не е толкова равнодушна и нескопосана, както преди малко в коридора. Сега е вдървена, очите й са широко отворени и стиска ръката ми с цялата си сила.
Входът е претъпкан и всички погледи са насочени към нея.
— Ще ми счупиш ръката — изсъсквам аз.
— Кои, по дяволите, са всички тези хора? Това парад ли е? — мърмори Джема.
— Не преувеличавай, майка ми е поканила няколко близки приятели, едно малко неформално нещо.
Да, има около четиресет души, но официалните приеми лесно достигат до сто, дори до сто и петдесет поканени. Не че ми е приятно. Майка ми е извикала всичките си музейни експонати. Най-младият е Селия Фенсуърт, съпругата на лорд Фенсуърт и съдейки по ентусиазма, с който развява поканата, и от червените й бузи, бих казал, че е скочила с два крака в менопаузата.
След това са Девънпорт, Портър (Антония е кралицата на клюките и не разбирам защо майка ми я е поканила… да си навреди може би, чист мазохизъм), Норфолк, лорд Балфурт с третата си съпруга, херцогът на Моутмор и Уилмшир, негово Кралско Височество лорд Седрик Невил.
Майка ми се опитва да впечатли лорд Невил цял живот. Той е далечен роднина на кралското семейство и в главата на майка ми това е достатъчна връзка, за да се превърне в кралица. Ерго, кани горкия Невил при всяко едно събитие, което той отказва с почти неизменна редовност. Сега съм изненадан да го видя, но от друга страна, съпругата му, лейди Летиция, която, ако е възможно да се каже, е по-голяма клюкарка от Антония. Сега ми е доста ясно защо е тук и не е много щастлив, съдейки по изражението му: моят брак е най-скандалната новина в момента и всеки иска да вземе част от историята ми, за да я занесе у дома си като сувенир, малко като туристи с фрагментите от Берлинската стена. Знам, че тези имена не ви говорят нищо, но от деня, в който отворих очи, тези фигури, харесва ли ми, или не, са били неизменна част от живота ми, а тази константа ми напомня, че съм затворен в омагьосан кръг без надежда за излизане.