— И моите турнири по поло — намесвам се. — Имах намерения да закусвам — казвам, хвърляйки незаинтересован поглед към всички покани.
— Да и точно затова наредих закуската да бъде сервирана в частната дневна. Тук сме заети, не виждаш ли? — посочва папката с кожена подвързия, в която си води бележки. — Изглежда, светът не може да се справи без нас. Само един Господ знае колко неща трябва да организирам, отговаряйки на всички тези покани!
Преди да се опита да ме въвлечете в заговорите й, тръгвам към вратата, но излизането ми не я спира.
— Имам задача и за теб. Онова нещо, за което се ожени, Джема, макар и напълно неадекватна, срещна одобрение. Поне е от лорд Седрик, за другите не ми пука. Щом той я харесва, и други ще го направят, но не можем да си позволим да ни излага и да говорят за нас.
— Гладен съм, мамо — прекъсвам я, но тя дори не ме чува.
— Инструктирай я. Трябва да я научиш да язди кон и да танцува както подобава. Не дай боже да се качи на масата и да се върти на нея, сякаш е в размирен клуб в Източния край.
— Ще наема инструктор — отсичам.
— Абсолютно не. Не трябва да се знае, че жена ти е неспособна!
Трябва да отложа осемнадесетте си дупки с Харинг за един скучен следобед с Джема.
— Хаз! Здравей, аз съм. Виж, не мога да дойда този следобед. Ще трябва да намериш някого другиго за голф. — От телефона чувам рева на двигател като фон. — Хаз? Чуваш ли ме?
— Да, чух те, в гаража съм. Тествам някои настройки за колата. Искаш да кажеш, че ще подраня за срещата с моя шивач — момент на пауза. — Хей, но защо? Какво трябва да правиш днес?
— Зает съм с Джема. Ще я уча да язди.
— Паркър! Познаваме се от двадесет и пет години, може ли да не ползваш с мен подобни метафори! Разбирам, старо прасе, отивай да те язди твоята съпруга. Ще се чуем утре за скуоша?
Ако Харинг не беше най-добрият ми приятел, щях да го мразя, но той е от малкото хора, които правят тази рутина поносима за мен.
— Утре не мога. Вторник имам тренировка с отбора по поло.
— Тогава може би ще дойда в клуба да пием по едно питие, когато приключиш — поздравява ме и затваря телефона.
Трябва да сложа Джема на седлото и тя е меко казано непокорна. Накарах да я извикат три пъти, докато слезе.
— Има повторения на „Приятели“. Какво е толкова важно, че изисква присъствието ми? — ето обичайното арогантно поведение.
— Следвай ме. — Нейното отношение кара желанието ми за отговор да изчезне.
— Поздравления, Ашфорд, комуникацията е твоята силна страна, казвали ли са ти го някога? — отсича саркастично зад мен.
Стигаме до конюшните, без да се избием, и я оставям да се плъзне между боксовете, докато издава викове на удивление, поздравявайки конете с обръщението „сладки зверчета“.
— Това са чисти породи, всички синове на шампиони. Не зверчета, те не са мини понита от фермата, на които им правиш плитки.
Джема не ме отразява, тя е заета да дава моркови на Уестфалия, любимата арабска кобила на майка ми.
— Социалният сезон е пълен със събития, които включват употребата или присъствието на коне, така че материята трябва да ти бъде много позната, доколкото е възможно. Не си представям, че ще яздиш, като на лов на лисици, но поне да балансираш на гърба на животното, докато тръгне, ще бъде горе-долу достойно.
— Колко щедро от твоя страна, че ми даваш възможност да се издигна в сравнение с моя скромен произход.
— Няма за какво — отговарям аз.
— Ашфорд, шегувах се — посочва тя.
— Аз не — казвам.
— Да, да, ти никога не се шегуваш, забелязах го.
— Джон вече е подготвил конете за нас. Ще яздиш Попи, а аз ще се присъединя към вас в Аженкур.
— На мен ми харесва тази! — протестира Джема, сочейки към Уестфалия.
— Уестфалия е конят на майка ми. И не казвай това пред Попи, защото ще се обиди — упреквам я, галейки муцуната на коня, за да го успокоя.
Джема се присъединява към мен и си мърмори: — Какви абсурдни имена.
— Всички те имат смисъл. Попи, като мак в почит на падналите във войната, и Аженкур, като голямата спечелена битка от Хенри V през 1415 г.
— А Уестфалия?
— Така беше закупена.
Джон й помага да се качи, докато аз заставам до нея с Аженкур. — Дръж юздите си здраво, а краката близо до коня. Издърпай юздите към себе си, ако искаш да спреш, наляво или надясно, за да обърнеш. Не се клати на седлото, запази центъра на тежестта: конят е много чувствителен към смяната на теглото и може да отиде в посока, която не искаш. Не се притеснявай, сега ще яздим само в заграденото място.
Докато посочвам и влизам в огражденията, чувам шума на бързи копита, обръщам се и виждам само облак прах.
— Джема! — крещя. Започвам в галоп да я следвам. Господи, какво направи тя, за да накара Попи да полудее? Яздя като в дербито Епсом и я хващам момент преди да отиде навътре в гората на имението.
— Джема, добре ли си? Какво стана? Изплаши Попи? — питам, държейки юздите й.
На лицето й е нарисувано подигравателно изражение, даже готово за двубой. А Попи е тих и спокоен, както обикновено.
— Но какво…?
— Скъпи мой херцог-знам-всичко, така започна, че дори не ме остави да говоря, но така или иначе разбрах, че опитите са безполезни. Реших да те оставя да говориш, докато имаш желание, и след това да направя това, което аз искам. Докато беше съсредоточен върху моята неадекватност и моите недостатъци, можеше да ме попиташ дали някога преди това съм яздила, но е ясно, че или не те е грижа, или си толкова арогантен, че си мислиш, че само ти знаеш всичко.
Прави пауза, взирайки се в очите ми. — Когато бях дете, майка ми беше психолог на животни във ферма в Кент. Прекарвах всеки момент извън училище в конюшнята и повярвай ми, мога да яздя без твоите ценни съвети като за идиот.
Чувствам, че напълно загубих контрол над челюстта си, която сега виси на милостта на гравитацията.
— Иска ми се да имах огледало, с което да ти покажа лицето на треска, което имаш в момента. Обаче трябва да ти благодаря; в този скучен живот, днес ми предложи едно нелошо забавление. А сега искаш да останеш така и да лапаш мухите ли? — казва, хващайки юзди отново и насочвайки се с Попи към гората.
Бих искал да се обърна и да се върна в конюшните. Да, аз съм докачлив и — да, изгаря ме, че съм направил образа на глупак. Но решавам да я последвам, въпреки че вече е доста напред.
В гъстата гора изгубих следите й, така че се водя от интуицията, представяйки си кои пътища може да е поела. Джема не знае колко е голямо имението!
Приближавам езерото, голямо водно тяло, заобиколено от плачещи върби, където като дете идвах да играя с лодки.
За момент си мисля, че съм сам, но отражението върху водата ми казва, че Джема е от другата страна под падащата глициния.
Невероятно, със затворена уста, гледана отдалеч, никак не е зле.
Чакай малко… Какво, по дяволите, си мисля?
19. Джема
Може би не е чак такова мъртвило. Между Ланс, персонала и конете бих могла да кажа, че и в Денби Хол има интелигентен живот.
Бях отегчена до смърт и прекарвах по-голямата част от времето затворена в стаята си, гледайки готварски предавания и повторенията на телевизионни сериали.
Ако не друго, сега прекарах добре и поне намерих нещо, което да правя за в бъдеще. Когато някой, Делфина или Ашфорд, ме отегчи до смърт, ще отида до конюшните да си взема кон и ще изчезна в гората за няколко часа.
Но не съм щастлива. Родителите ми са напълно ненормални и живеят в неизвестно сияние между седемдесетте и осемдесетте, но те са най-добрите и щедри хора на света; и ми липсват страшно много.
Делфина е майка като европейска богомолка и Ашфорд я избягва като чума, освен в онези редки (но не чак толкова) случаи, когато я използва като овен и я хвърля върху мен само за да ме дразни.
Язденето ми напомни, че когато бях малка, следвах моите родители в техните луди занимания. За мен те бяха герои. Терапевти на животни, представяте ли си?