— Повече от екстравагантна, бих казал сюрреалистична.
— Каза, че жена ти е оставила всички с отворена уста. Дори херцог Невил. След задушаването.
— Знаеш и за това?
— Най-вече. Виж сега, Паркър, аз не съм от типа, който ще те съди, и не ме интересува за коя си се оженил, стига да си щастлив, но това, което ще ти кажа, може би го знаеш по-добре от мен.
— Тогава защо толкова много държиш да ми го кажеш?
— Защото понякога да подчертаеш очевидното, е необходимо. — Харинг ме поглежда право в очите и с кимване сочи към зрителите, които започват да запълват партера. — Тези ще изядат жена ти за закуска.
— Не познаваш Джема! — избухвам в смях.
— Но познавам тях. Те презират всеки, който не носи синя кръв, и за тях струваш толкова, колкото банковата ти сметка. Може и да обичаш тази прекрасна Пепеляшка от Луишам, но ще я разкъсат на парченца. Що се отнася до мен, тя вече е най-добрата ми приятелка, но не и за тях: тя е паразит, което е доста парадоксално, ако се смята, че благородството живее на раменете на тази страна от векове.
— Какво искаш да ми кажеш с това?
— Че ще трябва да отблъскваш изстрелите. Много.
— Благодаря, Хаз.
— Няма за какво — приятелят ми тръгва да пали цигара.
— Не се опитвай да запалиш тази проклета цигара! Тук е пълно със слама, задник!
— Навик — Харинг я маха от устата си и наднича от бокса, за да гледа пристигането на гостите. — Изглежда, че никой не липсва.
— Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш? — след години приятелство разбирам, когато Харинг се върти около нещо, което трябва да ми каже, но не иска.
— Всички с изключение на Портиа — добавя той.
Вдигам учудено вежда. — Наистина?
— Ще ти кажа повече: изглежда, че когато новината за сватбата ти плъзна, тя си е стегнала багажа и е заминала за Южна Африка при нейни роднини.
— В Южна Африка?
— Явно не познава никого на по-далечно място — отвръща Хаз.
— Не мога да повярвам…
— На кое? Че има роднини в Южна Африка?
— Не! Трудно ми е да повярвам, че тя е заминала за Южна Африка заради мен!
— Не, чакай. Официалната версия е, че тя е заминала, за да участва в проект за преброяване на лъвовете в резервата Шамуари.
— Официалната? — питам скептично. Портиа и животни? Откога?
— Има различни версии, но ти не си описан много добре.
— Виж, нека да се разберем за едно нещо: Портиа и аз никога не сме били заедно и никога не съм я карал да вярва, че ще се оженя за нея.
Харинг вдига ръце. — Хей, аз ти вярвам, не трябва на мен да го обясняваш.
— На никого другиго. Аз съм господар на живота си и на избора си и ще отида в ада, както си поискам.
— Знаеш, че ще бъдеш в добра компания там, Паркър.
Хващам ръката на Харинг. — За ада?
— За ада — отговаря с това, което се превърна в наш девиз.
23. Джема
В имението има голямо вълнение за първото ми официално излизане: първия мач от шампионата по поло, в който отборът на Ашфорд участва. И когато казвам „на Ашфорд“ — искам да кажа, че той не е кой и да е, а капитанът. Може ли някога да заеме друга роля? Разбира се, че не, не ме изненадва, че някой като него винаги е на най-важната позиция.
Ще участвам като любяща съпруга, която следва мача от първия ред.
— Като Виктория, която беше на мачовете на Дейвид Бекъм? — попитах по време на закуска.
— Разбира се, че не! Със сигурност няма да си облечена като вулгарно парвеню, на което за няма и два дни му е прикрепена благородна титла! — е отвратителният отговор на Делфина.
Не исках да обидя никого, просто се опитвах да придобия представа!
— Наредих да подготвят перфектния костюм за теб и разбира се, ще се опитаме да приберем косата ти така, че този цикламен цвят да не привлича внимание.
Ето ме тук, с „идеалния костюм за мен“: ще бъде с поне два размера по-голям с всички нюанси на каша! Бляк!
Дори сутиенът е един от онези с кръстосани ленти, така че никога да не бъде ясно дали съм жена.
Обувките са ужасни: като на танцьорите, които съм виждала наоколо в групите на религиозните ордени.
Гледам се в огледалото, с коса, вързана на кок, и изсумтявам унило. Не искам да повярвам, че трябва да изляза така.
Вместо това — да. Когато колата спира, за да ни остави с Делфина пред клуба по поло, усещам как умирам отвътре, поглеждайки се за последен път в огледалото за задно виждане.
Денят е прекрасен и слънчев и ние се настаняваме под едни огромни шатри; без циркови атрибути, те са елегантни железни беседки с пърхащи завеси от лен и органза.
Има групички от хора, стоящи на плетените мебели, които са разпръснати тук-там, и сервитьори, обикалящи наоколо и предлагащи чаши с шампанско и пресни плодове.
Изглежда, че Делфина познава всички. Маха с ръка наляво и надясно и всеки път, когато завърта главата си, трябва да избягвам да бъда блъсната от шапката й.
Искате ли да поговорим за шапките? Всички жени имат на главите си паметници! Моята също е предизвикателна и допреди секунда се чувствах като перфектен идиот с тези стълби за лодка, една по една в главата ми, плъзгащи се от всички страни, но сега осъзнавам, че дори съм сред най-скромните.
Заемам място на един от страничните дивани, заобиколена от приятелките кариатиди на Делфина. Ако не друго, лейди Одри Девънпорт и лейди Валери са много мили с мен и преди херцог Невил да дойде да ме поздрави, всички те започнаха да се вълнуват на стола.
— Джема, скъпа, каква чест! Негово Височество херцог Невил дойде лично да те поздрави! — изчурулика лейди Одри.
— И ти позволява да го наричаш Седрик! — подглася лейди Валери.
— Нашата Джема има тази вродена дарба да бъде харесана от първия момент — коментира Делфина с фалшива усмивка. — А, да, Невил наистина е изискан човек. Винаги е имал голямо уважение към нашето семейство, но откакто Ашфорд се ожени за Джема, бих могла да кажа, че сме дори по-обединени от преди.
Делфина се разтапя в дълги и скучни речи относно Седрик, който, честно казано, дори не я поздрави. Чудя се как всички тези празни приказки изглеждат надеждни.
— Относно Ашфорд! Още не сме го видели! — казва лейди Валери, оглеждайки се.
— Не дойдохме заедно. Той дойде пръв, за да подготви коня си в конюшните.
Ето го моя шанс да се откача! — Ако нямате нищо против, бих отишла да го извикам, за да може да мине да Ви поздрави, преди да излезе на терена!
Лейди Одри пляска с ръце. — Чудесна идея.
Попитах един от сервитьорите къде се намират конюшните, и там намирам суматоха от мъже, които се суетят около конете.
От бокса чувам вече познатия глас на Ашфорд и се спирам объркана: въобразявам ли си, или той се смее? Навеждам се към бокса и потвърждавам: той наистина се смее.
Той има компания, но не виждам кого, защото е от другата страна на коня.
Веднага щом ме забеляза, Ашфорд спира да се смее и преправяйки гласа си, ме поздравява, твърд, както обикновено. — Джема. Ти пристигна.
Леле, каква сила на наблюдение!
— Да, дойдох да те търся. Дамите на масата искаха да те видят, преди да излезеш на терена.
Зад коня се показва момче на същата възраст като Ашфорд, с разрошена тъмноруса коса (разрошена от вида с часове при бръснаря), синьо-сиви очи и вид на хулиган.
— Предполагам, че си чисто новата булка на Паркър — момчето идва към мен и ми подава ръка. — Кенет Харинг, Кид за приятелите. Или Харинг. Или проклетия късметлия за тези, които ме мразят.
Не мога да сдържа смеха си. — Аз съм Джема.
След това се обръща към едно момиче, което преминава през боксовете с едно пони. — Ейй, направили сте се красиви днес?
Момичето се изчервява. — Нямам нищо по-различно от снощи.
— Говорех за понито… — отвръща Харинг.
Момичето го гледа с присвити очи. — Какъв гадняр.
Поглеждам въпросително Ашфорд и Харинг, редувайки ги с поглед, без да разбирам, и тогава Ашфорд ми обяснява. — Харинг е съвършен плейбой без никакви задръжки.