— С особено предразположение към дебелашки, вулгарни и политически некоректни шеги — посочва неговият приятел.
— Приятели сме от колежа, а след това Оксфорд и всичко останало.
— Не си с униформа за поло — забелязвам.
— Шегуваш ли се! Аз съм пилот от Формула 1, не мога да рискувам да падна от коня и да си счупя китката — възразява той, намествайки сакото си в оранжев цвят върху белия ленен костюм и сваляйки слънчевите си очила.
— Това е едно от многото противоречия на Харинг. На всеки завой на обиколките рискува да умре, но се притеснява да не падане от кон.
— Рискът е мой, нали, Паркър?
— Целият и ти го оставям.
— Е, значи, това е твоята Джема! Не прилича на лондончанка, ако трябва да съм безсрамно искрен.
С Харинг се чувствам свободна да говоря. — Майка му не харесва външния ми вид и направи тази болезнена транформация, нейната по-млада версия — казвайки това, махам форкетите от косата си, оставяйки я да падне върху раменете ми. — А и не може да преглътне тези — посочвам цикламените си краища.
— Делфина сигурно е получила инфаркт! — казва Харинг, наблюдавайки кичурите ми.
— За съжаление, не — отговаря Ашфорд.
Сигнал приканва играчите на терена. — Играта ще започне — отбелязва Ашфорд.
— Тъй като не играеш, може да се присъединиш към групата на старините, за да ми помогнеш да понижа средната възраст, ако искаш де? — питам Харинг. Той е симпатичен и мисля, че би могъл да ми разкаже някои смущаващи анекдоти за Ашфорд.
— Всъщност имам предвид нещо различно — казва той, поглеждайки към някого зад нас. — Алисия Трахърн е бомба днес!
Ашфорд го гледа скептично. — Трахърн? Но винаги си казвал, че има стърчащи уши, големи колкото сателитна чиния!
— Но днес косата й е спусната и не се виждат — казвайки това, Харинг се плъзга сред тълпата от зрители.
Ашфорд свива рамене. — Това е Харинг.
Докато Ашфорд излиза на терена с отбора си, а аз се опитвам да стигна до моето сладко гериатрично отделение, се натъквам на групичка от момичета, които са на моята възраст, и… О, боже, бих искала да изчезна!
Тази Делфина ме накара да мисля, че трябва да се разхождам, увита в избледняла тапицерия, докато всички тези момичетата са облечени по последна мода, цветни, къси и разкроени поли: сякаш гледам първата страница на
Когато забелязват присъствието ми сред тях, ме заобикалят в кръг, намествайки ме в центъра му.
— Лейди Бърлингам, предполагам? Новата стопанка на Денби Хол — казва най-високата, гледайки ме. — София Скайпър-Кенсит. Познавам Ашфорд от цял един живот — отново ме наблюдава. — Какъв невероятен избор!
— Уникален — отеква друга. — Очаквахме с нетърпение да се срещнем с новата херцогиня.
— И какъв прекрасен външен вид — добавя трета.
— И вие изглеждате наистина прекрасно. Виждала съм подобни дрехи на разпродажба в „Селфриджес“.
Те млъкваш и София (мисля) казва: — Аз не ходя в „Селфриджес“. Това е работа на моя шивач.
Гледам ги объркано и колебливо: не искам да се връщам при бабите! Искам да бъда тук, с тези момичета, и да си говорим за мода и празненства.
— О, добре, тогава бихме могли да следим играта заедно, не знам, да си побъбрим и да ми препоръчате добър шивач, така че на следващия прием и аз да мога да бъда в компания на тези, които не са живели по време на Първата световна война!
Върху лицето на София е нарисуван израз на чисто униние. — Нашата беседка е препълнена, обикновено винаги липсва някого, но днес е първият ден от първенството и дойдоха ВСИЧКИ — казва тя с висок глас. — Няма място дори за едно куче. С малък размер — и всички останали около нея се смеят, сякаш са чули шегата на века.
Но това обида ли беше?
— Тогава да се надяваме при следващата възможност — казвам, нагласяйки омразната шапка, която се плъзга по челото ми.
— Нямаме търпение — отговарят те и се насочват към беседката.
Аз се връщам при моите старчета.
Сутиенът ми се е откопчал и през цялото време го усещам да виси на гърба ми, причинявайки ми невероятен дискомфорт, но със сигурност не мога да го оправя тук, така че веднага щом приключи първото време, се изстрелвам към тоалетните.
Заключена в тоалетната кабина свалям сакото и ризата си в опит да свържа отново закопчалките. Проклета да е Делфина с нейните ограничителни сутиени с грешен размер. Докато го свалям, за да скъся презрамките, чувам отварянето на вратата на тоалетната, придружено от звука на токчета и кикот.
Как, по дяволите, се казваше онази суха метла с влажни ръце, с която се запознах преди малко? София. Да, сигурно е тя, разпознавам гласа й и вероятно е в компанията на някоя от онези порцеланови кукли, които я следваха.
— Струваше си да дойда, само за да я видя. Беше истинско зрелище!
— Искаш да кажеш изрод! — казва втори, непознат глас.
— Или екземпляр от зоопарка! — отеква трети.
Опитвам се да сдържа смеха си, мислейки си за нищо неподозиращата жертва на клюкарките.
— Сериозно, видяхте ли я как ходи? Залиташе, сякаш се възстановява от махмурлук!
— Да не говорим за дрехите! От километри си личи, че са я принудили да ги носи. Клатеше се, сякаш искаше да се отърси от тях!
— Мислех, че Ашфорд има по-добър вкус. Тази Джема определено е обикновена!
— Обзалагам се, че дори не говори френски! Или немски! — коментира по-писклив глас.
Осъзнавайки, че аз съм целта на техните стрелички, смехът, който сдържах, умря. Боже, какъв гняв чувствам да се надига в мен! Бих искала да изляза там и да им кажа някои неща, да ги хвана за прическите и да им ги разваля. Да, ако бяхме на стадиона, щяхме да решим нещата по моя начин. Само ако бях с дрехите си, щях да се защитя. Вместо това нося този чувал, който ме смущава до смърт и дори съм принудена да се съглася с тях: да, те ми го избраха, и — да, принудиха ме да го нося. Да, не говоря френски и немски. Но не съм кучка като вас!
Бърборенето и кикотенето са прекъснати от внезапното отваряне на една от другите тоалетни и един четвърти непознат глас се намесва. — Знаеш ли, Линда, съжалявах, че трябваше да имам нещо общо с твоя немски, както устен, така и писмен, и ти си доста зле и в двата случая. Що се отнася до твоя френски, няма да се произнасям. Това е моят роден език, затова ще бъде неравна конфронтация.
Трите клюкари млъкват, докато след кратко пускане на водата и шума от сешоара за ръце, четвъртият човек, изглежда, излиза от тоалетната.
— Всичко, от което се нуждаехме, беше тази ядяща багети.
— Сесил Локсли е една от тези, които бих искала да бъде погълната от земята, по която върви. Джема — не, тя поне ме кара да се смея. Неадекватната съпруга на Ашфорд Паркър!
Преглъщам трудно, наострям уши, за да чуя останалия разговор, все още полугола в тоалетната, със сутиен върху капака на тоалетната и ръце, притиснати към гърдите.
— Аз мислех, че ще се ожени за Портиа — коментира едната.
— Да, всички така мислеха.
— Бях разговаряла с Портиа преди Коледа и тя беше сигурна, че Ашфорд ще й предложи до пролетта!
— Е, не е била достатъчно бързо. Продавачката на риба пристигна преди нея.
— Била е театрален гримьор, мисля — коментира друга.
— Едно и също е — казва София с пренебрежение. — По-скоро, след като Ашфорд вече не е на Портиа, оставете ме да кажа нещо. — Тонът й става забележимо по-нисък. — Панталоните му за поло са толкова тесни, че не оставят нищо на въображението! Може да се види всичко и, по дяволите, той е надарен! Има забавление там!
Групата избухва в истеричен кикот.
— Такова хубаво нещо на вятъра.
— Обзалагам се, че Джема дори не знае откъде да започне!
— Защо? Ти знаеш ли? — пита една от кучките.
— Предизвикваш ли ме, Линда? — отговаря палаво София.
Усещам как бузите ми пламват. Тези трите намират Ашфорд за атрактивен! Или по-скоро безсрамно обсъдиха пакета му!
Сега всичко ми е ясно: всички тези жени на игрите по поло са оборудвани с бинокли. Не е заради състезанието, а за да надничат в пакетите на играчите през тесните панталони!
Връщам се на мястото си, щом пътят е свободен. Сканирам зрителите под сенника. София и нейната групичка от харпии са се настанили край оградата, пиейки шампанско и смеейки се, вероятно на мен.
Аз, от друга страна, се ограничавам до останките от британския Музей, които на всеки две думи карат протезите да бият като кастанети.
Второто полувреме започва след няколко минути, придружено с аплодисментите на публиката при влизането на играчите. Срещу всяка прогноза следя играта с много по-голям интерес. Ако през първата половина съзерцавах небето с разсеян вид, то сега съм фокусирана върху играта и най-вече върху Ашфорд. Гледам го как язди сигурен, дава указания на спътниците си и ги мотивира. Той е единственият, който стои на стремената и с юздите в една страна, стикът от друга, променя посоката си бързо и се простира на седлото, за да удари. Той ми е съпруг, но никога не съм го разглеждала като мъж, нито съм обръщала внимание, както другите, че жените го намират за интересен. Или привлекателен. Или секси! И най-вече, те по-добре познават съдържанието на неговото „оборудване“ от мен.
Лейди Валери седи до мен с бастуна си в лявата ръка и бинокъла в дясната, погълната от играта, сякаш никога не е виждала нещо по-интересно.
— Извинете, лейди Валери, може ли да ви помоля за услуга? Бихте ли могли да ми заемете бинокъла си само за миг?
— О, разбира се, скъпа — казва тя и ми подава сребърната пръчка с познато намигване. — И… честито, момичето ми!
Когато играта свърши, заставам като тапет зад ъгъла на беседката, където са подредени освежителните напитки. Поне тези надути благородници са ненадминати по банкетите! Тези, на които съм била, обикновено или са за отваряне на магазини, където трябва да се боря за две тартчета, или са по баровете, където, за да ям, трябва да поръчам коктейл за поне десет долара и след това да се задоволя с остатъците от нарязани и затоплени сандвичи от обяд. Не разбирам защо тук никой не се възползва от бюфета! Може би вече са яли вкъщи.
Ашфорд е в конюшните и подготвя коня си за връщане в имението, така че, докато чакам, оставям празната чаша от бяло вино на подноса и вземам друга. Освен яденето и пиенето няма какво друго да правя, никой не ми говори, а в кръга на старостта се чувствам жалка.
Тогава ръка докосва рамото ми и чувам глас, същият като този, който чух в тоалетната, докато тези три клюкарки злорадстваха за мен. — Джема?
Обръщам се бавно и предпазливо. — Мда?
— Сесил Локсли — представя се момичето, което стои пред мен.
Наситеномедна червена коса, много светъл тен, високи скули, големи, пронизващи сиви очи, атлетично телосложение и нещо странно, искрена усмивка. И е единствената, облечена в тъмно. Сива рокля и шапка с воал.
— Джема Пиърс, ъъъ, Па… Па… Паркър — заеквам необяснимо.
— Кажи ми, Джема Па-Па-Паркър, колко време остана заключена в тоалетната, за да слушаш злобата на Шест-шест-шест?
— Ти ли беше в тоалетната преди малко?
Тя повдига вежда, сякаш съм задала най-очевидния въпрос на века. — Как мислиш?
— Шест-шест-шест? Какво означава? — питам, без да разбирам.
— София Скайпър-Кенсит, Линда Риксън и Джулия Бромли. Родени съответно на 6 април, 6 юни и 6 юли. За мен е много по-удобно да ги обобщя като Шест-шест-шест.
Числото на Сатаната! На тези трите им подхожда! Докато се чудя какво да кажа на единствения човек, който изглежда доволен да си говорим, Сесил жестикулира на някого зад мен, след това взема бележка от чантата си и я поставя в ръката ми. — Това е моят номер. Домашен и мобилен. Обади ми се тези дни. Има и адрес, но не идвай без предупреждение, защото рискуваш да не съм у дома! Сега трябва да вървя, до скоро.
Тя си отива, а аз оставам там, съзерцавайки елегантния груб картон екрю с релефни емайлирани букви с голяма част от хералдическия символ.
Сесил Марго Локсли
Маркиза от Хънгфорд
Имение Фоуейърд — Ъптън ХилГлостър
Олстром ХаусТрити РоудХертфордшир
Площад Хановер 2Лондон