Сега всичко ми е ясно: всички тези жени на игрите по поло са оборудвани с бинокли. Не е заради състезанието, а за да надничат в пакетите на играчите през тесните панталони!
Връщам се на мястото си, щом пътят е свободен. Сканирам зрителите под сенника. София и нейната групичка от харпии са се настанили край оградата, пиейки шампанско и смеейки се, вероятно на мен.
Аз, от друга страна, се ограничавам до останките от британския Музей, които на всеки две думи карат протезите да бият като кастанети.
Второто полувреме започва след няколко минути, придружено с аплодисментите на публиката при влизането на играчите. Срещу всяка прогноза следя играта с много по-голям интерес. Ако през първата половина съзерцавах небето с разсеян вид, то сега съм фокусирана върху играта и най-вече върху Ашфорд. Гледам го как язди сигурен, дава указания на спътниците си и ги мотивира. Той е единственият, който стои на стремената и с юздите в една страна, стикът от друга, променя посоката си бързо и се простира на седлото, за да удари. Той ми е съпруг, но никога не съм го разглеждала като мъж, нито съм обръщала внимание, както другите, че жените го намират за интересен. Или привлекателен. Или секси! И най-вече, те по-добре познават съдържанието на неговото „оборудване“ от мен.
Лейди Валери седи до мен с бастуна си в лявата ръка и бинокъла в дясната, погълната от играта, сякаш никога не е виждала нещо по-интересно.
— Извинете, лейди Валери, може ли да ви помоля за услуга? Бихте ли могли да ми заемете бинокъла си само за миг?
— О, разбира се, скъпа — казва тя и ми подава сребърната пръчка с познато намигване. — И… честито, момичето ми!
Когато играта свърши, заставам като тапет зад ъгъла на беседката, където са подредени освежителните напитки. Поне тези надути благородници са ненадминати по банкетите! Тези, на които съм била, обикновено или са за отваряне на магазини, където трябва да се боря за две тартчета, или са по баровете, където, за да ям, трябва да поръчам коктейл за поне десет долара и след това да се задоволя с остатъците от нарязани и затоплени сандвичи от обяд. Не разбирам защо тук никой не се възползва от бюфета! Може би вече са яли вкъщи.
Ашфорд е в конюшните и подготвя коня си за връщане в имението, така че, докато чакам, оставям празната чаша от бяло вино на подноса и вземам друга. Освен яденето и пиенето няма какво друго да правя, никой не ми говори, а в кръга на старостта се чувствам жалка.
Тогава ръка докосва рамото ми и чувам глас, същият като този, който чух в тоалетната, докато тези три клюкарки злорадстваха за мен. — Джема?
Обръщам се бавно и предпазливо. — Мда?
— Сесил Локсли — представя се момичето, което стои пред мен.
Наситеномедна червена коса, много светъл тен, високи скули, големи, пронизващи сиви очи, атлетично телосложение и нещо странно, искрена усмивка. И е единствената, облечена в тъмно. Сива рокля и шапка с воал.
— Джема Пиърс, ъъъ, Па… Па… Паркър — заеквам необяснимо.
— Кажи ми, Джема Па-Па-Паркър, колко време остана заключена в тоалетната, за да слушаш злобата на Шест-шест-шест?
— Ти ли беше в тоалетната преди малко?
Тя повдига вежда, сякаш съм задала най-очевидния въпрос на века. — Как мислиш?
— Шест-шест-шест? Какво означава? — питам, без да разбирам.
— София Скайпър-Кенсит, Линда Риксън и Джулия Бромли. Родени съответно на 6 април, 6 юни и 6 юли. За мен е много по-удобно да ги обобщя като Шест-шест-шест.
Числото на Сатаната! На тези трите им подхожда! Докато се чудя какво да кажа на единствения човек, който изглежда доволен да си говорим, Сесил жестикулира на някого зад мен, след това взема бележка от чантата си и я поставя в ръката ми. — Това е моят номер. Домашен и мобилен. Обади ми се тези дни. Има и адрес, но не идвай без предупреждение, защото рискуваш да не съм у дома! Сега трябва да вървя, до скоро.
Тя си отива, а аз оставам там, съзерцавайки елегантния груб картон екрю с релефни емайлирани букви с голяма част от хералдическия символ.
Сесил Марго Локсли
Маркиза от Хънгфорд
Имение Фоуейърд — Ъптън ХилГлостър
Олстром ХаусТрити РоудХертфордшир
Площад Хановер 2Лондон
24. Ашфорд
Дори днес, след срещата на Камарата на лордовете, не се отбих в клуба.
Мой обичай е да се срещнем там с Харинг за по питие или да си поприказваме, но не е в града. Той е в Мюнхен за Голямата награда.
Ако няма трафик, ще стигна в Денби навреме, за да гледам Ролан Гарос.
Ланс вече е инструктиран: няма ме за никого, освен за моята пица.
Оставям колата пред входа и хвърлям ключовете на Джон, докато три по три изкачвам стълбите до входа.
Оставам блокиран във фоайето, когато чувам женски глас да се приближава в моята посока.
Това е майка ми с цялата благотворителна комисия.
— О, Ашфорд! Приятно ми е да се срещнем! — чурулика лейди Летиция.
Лейди Антония отеква: — Да, наистина хубава изненада! Какво правиш тук?
Но дали е лоботомизирана? — Това е моята къща — отговарям намръщено.
— О, разбира се! Имах предвид… — тя отвръща неловко, осъзнавайки глупавата шега, без да знае как да продължи.
— Нямате ли среща? — питам, за да отрежа главата на бика.
— Наистина е така — потвърждава майка ми. — Днес трябва да определим календара на благотворителните събития и да назначим организатор за всяко.
— Сигурен съм, че ще свършите чудесна работа — опитвам се да не им давам повод да ме задържат.
— Ашфорд, излизаш ли? — пита София зад опашката на матрони.
— Всъщност току-що се върнах от срещата с Камарата.
Обажда се тази до София, която не знам как се казва: — О, и говорихте ли за нещо интересно?
— Само за прилагането на антитерористични мерки за сигурност — едвам сдържам въздишка.
— Значи, е цял късмет, щом ти си в борда! Кога за последен път лорд Конърс беше служил? По време на Кримската война? — пита София, повдигайки облак от истеричен кикот.
Горкият стар Конърс. — Адмирал Конърс има голямо уважение както от Парламента, така и от Короната, а според мен неговият дългогодишен опит в тази област може да бъде само добавена стойност — не бих говорил с тези кокошки за прогнозата за времето, камо ли за стратегически планове.
— Е, имах предвид, че вашата гледна точка със сигурност е по-актуална и динамична — отговаря, ъъъ, тази, как се казваше?
Взирам се в нея, без да отговоря. Мога да разпозная жалкия опит за натискане на бутона.
Кълна се, че е по-интересно да се спори с Джема; поне тя ми казва какво мисли, без филтри.
— Както и да е, щом си се върнал преди малко, може да се присъединиш към нас! — предлага София с аплодисментите на останалите.
— Каква отлична идея! — съгласява се Челси.
Не! Те не могат да ми причинят това. — Аз… наистина…
— София е права! — обажда се и тази кучка майка ми. — Присъедини се към нас, за да ни напомниш за кога са определени останалите мачове от шампионата по поло, за да избегнем припокриването с другите ангажименти.
— Всичко е отбелязано в твоя календар за събитията, мамо — ръмжа през стиснати зъби.
Но тя се прави, че не ме чува. — Господ не би искал да направим някоя каша с датите!
— Ами Джема? Няма ли да присъства? — пита лейди Одри.
— Мисля, че Джема не се интересува много от организирането на тези събития — казвам. Аз самият лошо усвоявам цялата въртележка на благотворителните вечери, организирани от Благотворителното общество на Юнион Джак, не смея да си представя Джема. Мда, не я понасям, но не бих причинил това и на най-лошия си враг.
— Хайде, Ашфорд, не говори глупости! Това е благотворителност! А и тя е новата херцогиня на Бърлингам! Организирането на една вечер за набиране на средства е почти морално задължение, ако искате да се впише в светската панорама! — Лейди Одри е все по-убедена в идеята си.