Майка ми върти очи от ужас при мисълта да допусне Джема в своята ценна компания от показни филантропи, но лейди Антония и лейди Одри са категорични.
— Е, Ашфорд, ще бъдеш ли така добър да придружиш Джема в салона за чай? Ще я очакваме след пет минути.
Изкачвам се по стълбите, проклинайки всички светии. Това са моментите, в които не се чувствам господар в къщата си. Искам само да остана сам, но изглежда, че от всеки ъгъл излиза някого, който иска нещо от мен.
Намирам Джема в розов халат с увита в кърпа коса, легнала на леглото, разлиствайки списание на
Тя предвижда всяка моя предпоставка: — Дошъл си да ме безпокоиш в този ценен момент на размисъл поради каква причина?
— За нещо, за което ще ме мразиш — не мога да не призная.
— Вече си на половината път за твоя информация — коментира тя, без дори да ме погледне.
— Майка ми се е събрала с нейния благотворителен комитет. Искат да се присъединиш към тях.
— Хей, виж, аз съм милиардерка. Не знам какво са си наумили, но нямам нужда от състраданието на вашите сноби — Джема отговаря с обиден тон, изправяйки се на леглото.
— Джема, те не искат да правят благотворителност за теб. Те искат да се включиш в организирането на техните вечери. Като новата херцогиня на Бърлингам смятат, че ти трябва да бъдеш активна част от обществото, както всички добри съпруги или амбициозни жени.
Джема ме поглежда гневно
— В своя зашита ще кажа, че им се противопоставих относно твоето участие.
— О, сигурна съм, че си вложил цялата си енергия в опозицията.
Да, може би не бях много настоятелен.
— Ако ще те утеши, мен също ме приклещиха. Решиха по някакъв необясним начин, че присъствието ми е необходимо.
— Тогава Бог съществува.
— И така, ще слезеш ли? — питам я за пореден път.
— Дай ми минута. Обличам се и идвам.
Минутата стана четвърт час за резултат, който както обикновено е спорен.
Джема влиза в салона за чай, облечена в плътно прилепнала рокличка в сребрист цвят и все още мокра коса, падаща върху раменете й, сред изумения поглед на гостите.
Тръгвам да сядам на един от най-отдалечените столове, когато чувам Челси: — Тук, на дивана до мен, има достатъчно място! Ще ти бъде по-удобно!
— Предпочитам да участвам като слушател — и сядам на безопасно разстояние. Не мога да им позволя да ме сметнат за активен участник. Никога няма да успея да се измъкна.
През следващия час десет жени крякат, опитвайки се да говорят една през друга, и едвам успявам да чуя думите тафта, жива картина, ледена скулптура, сувенири, без да успея да ги свържа в смислено изречение.
От стола, на който е седнала Джема с кръстосани крака, тя ми хвърля зловещи погледи, пълни с омраза.
Не мога да я виня, аз също се мразя. Само да се бях прибрал пет минути по-късно!
Майка ми призовава всички към ред с дрънкането на една досадна камбанка. — Дами, бих казала, че успяхме да установим отличен график за събитията относно набирането на финансови средства. Сега остава само да си разделим организацията. По една вечер за всяка ми се струва повече от разумно. Аз се предлагам за встъпителната вечер. Сезонът е почти пред вратите ни и не бих искала да вкарвам някоя от вас в беда с малкото време, което остава.
След това, следвайки реда по посока на часовниковата стрелка, всяка от присъстващите си избира вечер, която да организира, докато идва редът на Джема, която пада от крушата с размечтана физиономия.
— Джема? — Подканва я майка ми. — Коя?
— Какво коя? — отговаря тя.
— Твоята вечер за благотворителния календар…
Джема свива рамене. — Мислех за тържество.
София изригва: — Всички са тържества!
София започва да ме изнервя, освен това тя е виновна, че съм тук, така че усещам, че трябва да се намеся, за да я сложа на мястото й. — Чувстваш се морално задължена да коментираш всичко, което се каже, а, София?
Ясно е, че я хванах неподготвена. — Просто исках…
— Не те попитах, защото ме интересува — след това се обръщам към Джема, която ме гледа, мигайки. — Заповядай, Джема, довърши това, което искаше да кажеш.
— Какви вечери са останали в календара? — пита тя странно покорна.
— Да видим, вечерта на григорианските хорове изглежда малко сложна… — майка ми и лейди Венеция разглеждат списъка. — Вечерята за двадесетата годишнина е твърде структурирана… — Имат концентрацията на двама хирурзи пред отворено сърце.
— Разбира се! — възкликва лейди Венеция. — Благотворителното дефилиране е перфектно.
— Мислиш ли? — пита скептично майка ми.
— Сигурна съм! Всяка година следва един и същ състав! Джема ще трябва само да се заеме със сортирането на дрехите, които ще бъдат дарени, и да реши в какъв ред да бъдат показани.
Майка ми въздъхва. — Ще се справиш ли?
Джема свива рамене. — Защо не? Това е дефиле, не трябва да обезвреждам бомба!
— Нека бъде дефилето! — съгласява се майка ми и с неохота записва името на Джема в нейната папка.
След като срещата е разпусната, с Джема излизаме от салона.
— Кажи ми, Ашфорд. Отстояваше публично зашитата ми или ми се е сторило?
— Колкото и да си дразнеща и досадна, ти все още си моя съпруга и който не те уважава, не уважава и мен. А и заради тази ужасна София пропуснах днешните мачове на Ролан Гарос, с идеята й да ме остави да присъствам на срещата. Тя заслужаваше наказание.
— Защитата ми се струва най-малкото, след като ме хвърли в средата на този цирк.
— Нямам извинения — признавам.
— Да. Нямаш такива. Трябва да ти взема джобните пари заради това.
Ланс идва към нас. — Пощата — и започва да сортира пликовете. — Тези са за херцога — казва той, като ми подава доста обемиста купчина — а това е за херцогинята — и подава един плик към Джема.
Хубав, елегантен плик от пергаментова хартия с герб, така че със сигурност не е някой от познатите й лондончани. — Кой ти пише?
Джема издърпва плика. — Защо не си гледаш работата?
— Ок — отсичам аз.
Джема застава в ъгъла с гръб към мен, за да не видя. Аз съм точно зад нея. Превъзхождам я с няколко сантиметра и не се мъча да хвърля поглед върху бележката.
Елегантно, наклонено писане. Бързо, но точно. Автоматична писалка с китайско черно мастило от оникс.
На мача по поло ти казах да се обадиш. Къде, по дяволите, изчезна? Загубила си визитката ми? Ще се радвам, ако изпием по един чай с теб, какво ще кажеш да се присъединиш към мен в Олстром Хаус, петък следобедНе приемам „не“ а отговор. Чакам те.
Сесил Локсли
— Сесил Локсли? — питам на глас със смесица от учудване и неодобрение.
— Не мога да повярвам! Прочел си я! Това е нахлуване в личния ми живот!
— Бъди спокойна! Не ти е разкрила третата тайна на Фатима!
Джема ме гледа предизвикателно, слагайки ръце на хълбоците. — Да, Сесил Локсли. Защо?
Да, защо? — Защото това е Сесил Локсли!
Добре, може би това всъщност не е печеливш аргумент, но ако познавахте Сесил Локсли, това би било достатъчно. Странна е! Тя е най-своенравният човек, когото съм срещал. Спорна, невротична, противоречива, невъзможна и необщителна. Няма човек, който да успее да се разбере с нея… никой освен може би, добре де… Джема.
25. Джема
Армстронг, икономът на Олстром Хаус, ме води до оранжерията.
Лейди Локсли е седнала на маса от бяло ковано желязо, върху която е сервиран богат бюфет. Тя винаги е облечена в тъмно, с дълго черно копринено кимоно.
— Лейди Локсли, добър ден. — Поздравявам я почтително; не ми е навик, но е първата от всички благородници, които вече познавам, поканила ме в дома си.