— Джема, настанявай се! — кани ме с топлота, близка до семейната.
— Благодаря — сядам срещу нея мълчаливо. Лейди Локсли също мълчи, но ме изучава внимателно с дълбоките си сини очи.
— Не ме позна, нали, Джема?
— Да, срещнахме се на мача по поло…
— Разбира се. Но дори и тогава не ме позна. Разбираемо, минаха много години, почти двайсет — коментира тя, поглеждайки към небето.
— Не, бих казала, че не…
— Основно училище „Свети Франциск“. Първата година. Бяхме в един клас, ти учеше малко до след коледните празнини, тогава родителите ти те преместиха в друго училище.
Кимам. — Точно така, отписаха ме, за да отида в държавно училище.
— Всеки ден побойниците в класа вземаха десерта ми, а ти винаги споделяше храната си с мен. Никога не съм ти искала нищо, но ти беше тази, която спонтанно ми даваше половината от твоята торта от елда и го правеше всеки ден, докато не си отиде.
Мисля наум, изваждайки спомените си от архива от основното училище. Нямах много приятели в частното училище, в което баба ми ме беше записала. Всички ме смятаха за странна, защото ходех пеша или с колело, вместо придружена от шофьор, нямах гувернантка и през ваканциите ходех на къмпинг. Но имаше момиченце, малко за възрастта си, на което домашният готвач, който беше французин, винаги й приготвяше вкусни десерти и всеки ден някой й вземаше кутията със сладкиши.
— Това си ти! — възкликвам с изненада. Под дългата перфектно оформена тъмночервена коса е моята уплашена бивша съученичка.
Тя ме поглежда и кима. — От сега нататък ме наричай Сесил и ми говори на „ти“. Няма причина да бъдем официални!
— Не мога да повярвам! Това е невероятно! Никога нямаше да те позная! Ти си… е, да, все още с червена коса и сини очи… но сега си висока! — Какво по-глупаво нещо можех да кажа, минали са двадесет години, разбира се, че е висока! — Ти си атлетична и приличаш на някоя, която не би позволила да я мачкат.
— Научих толкова много…
— Как така поиска да ме видиш? — питам объркана.
— Има защо да питаш… Не мислех, че някога ще те видя отново, и — пуф, намирам те омъжена в Бърлингам! — Веселото изражение на Сесил е заразно и дори да говори за човека, който ме убива душевно, не мога да не се усмихна с нея, сякаш е нещо забавно.
— Да, не мисля, че някой е очаквал Ашфорд да се ожени за някоя като мен.
— Вече беше привлякла вниманието ми дори когато не знаех коя си. Когато чух клюките за първи път, вече ми беше симпатична. Всички не спираха да повтарят: „Знаеш ли новината? Ашфорд Паркър се ожени! Романтично бягство с момиче от Лондон! Обикновена, без титли, без аристократично семейство“. Нарочно дойдох на турнира по поло, за да те видя на живо. Всички говореха за Джема. Джема тук, Джема там… И тогава, когато те видях, веднага се сетих за теб!
— Спомням си го добре. Много говориха за мен или по-скоро клюкарстваха за мен онзи ден! — казвам с омраза, мислейки за клюките в тоалетната.
— Имаш предвид Шест-шест-шест? Боже мой! Недей да обръщаш внимание на тези плашила…
— Със сигурност няма! Те просто са отегчени сноби! — съгласявам се, преструвайки се, че не съм ударена от техните стрелички.
— Те са доста ограничени — казва тя, докосвайки слепоочието си с пръст. — Да ги наричаш сноби, е подценяване.
— Значи, Сесил, не си им приятелка? — подсигурявам се.
На въпроса ми Сесил разширява очите си, сякаш съм казала нещо абсурдно. — Трябва ли да им бъда?
— Не знам? Същата среда, същите познанства… Имате много общо, със сигурност повече от мен.
— Джема, нямам нищо общо с тях — прави пауза, отпивайки лимонада. — Всъщност имаше момент, в който смятах, че сме приятелки. Бяхме в един и същ колеж и винаги бях със София, Линда, Джулия и разбира се, Портиа, тяхната пчела майка. Споделяхме една и съща стая и ми се струваше, че най-накрая съм част от сплотена група. Тогава разбрах, че клюкарстват зад гърба ми и ровят из нещата ми, докато ме няма. Те са кучки, така че не ги слушай, те се хранят от лошотията. Лоша диета.
— Знам защо клюкарстват за мен, не е тайна, но не разбирам защо са го направили и с теб.
— Лесно е. Аз съм маркиза от Хънгфорд, това е една от малкото наследствени титли за жена. Родителите ми са мъртви, за съжаление, но е факт, че имам титла без брак. Вместо това те се опитват да осигурят доживотна титла с брак. И така, първа точка: завиждат. Също така семейството ми е наполовина френско от три поколения и тези кучки мислят, че маркизът го е замърсил с френска кръв. Няма какво да се направи, мъжете от Локсли са луди по парижанките. Ерго, втора точка: те са расистки.
— Уау, така или иначе да знаеш, че това са предразсъдъци, които не ме засягат. Никога през живота си не съм мислила за благородна титла, а това, което имам, е само вследствие от брака ми. Омъжих се за Ашфорд и се намерих херцогиня. Като „Вземи две, плати едно“ в „Теско“!
Сесил избухва в силен смях. — Горкият Бърлингъм! Две за едно от „Теско“! Повече от спестяване, подарено!
Вдигам рамене. — Расизмът не е мой проблем. В сградата, в която живеех, имаше турско семейство, виетнамско и италианско, а и вместо съседи, те са приятели, да не кажа роднини!
Докато отпивам глътка лимонада, осъзнавам, че за първи път, откакто водя този двойствен живот, се чувствам спокойно.
— И след основното училище какво направи? — питам я.
— Средно училище и гимназия — после се усмихва — и университета. Завърших журналистика и сега пиша под псевдоним в „Гардиън“. Водя рубрика, която се нарича „Мизерия и благородство“, и в нея разказвам за светлите и тъмните страни на аристокрацията, публичните добродетели и личните пороци. А ти? Как се озова в този кръг на ада?
— Бях гримьорка за мюзикъл от малките театри. Запознах се с Ашфорд след една от постановките и искрата пламна. Не знаех кой е, нито, че има титла. В рамките на една седмица имах пръстен на пръста си и влязох в Денби Хол сред изумените очи на всички.
— Със сигурност не си човек, който остава незабелязан.
— Учудването е в очите на наблюдателя — отговарям аз.
— Мъдро.
— Дори вече бях привикана от благотворителната общност на свекърва ми и знаеш ли кой също е там? Шест-шест-шест.
— Мога да си ги представя! Позеленели от завист, виждайки, че ти си новата господарка в Денби.
— Говорейки за Шест-шест-шест, довечера има още една досадна, елегантна вечеря у дома на една от тях. Кобилата… София.
— Не ти завиждам.
— Как? Ти няма ли да дойдеш? — питам разочарована.
— Не съм поканена. Съществува учтива антипатия между моето и семейството на София.
— Трябва да се изправя сама срещу сатанинското трио?
— Очевидно не. Винаги когато те изнервят, ти се закачи за лакътя на Ашфорд и се прави на умряла котка. Ще се разпенят от завист.
Те ще се разпенят, казва Сесил. Не знам, но в съмнението си съм сигурна за едно: този път няма да се напъхам в дрехите, приготвени от Делфина, дори мъртва. Ще използвам моите. Купих едно на разпродажба в Сохо само за единадесет паунда, същото като това, с което веднъж видях облечена Ким Кардашиян: супер прилепнало, ябълково зелено с деколте на гърба, което достига до бедрата и е кръстосано на гърдите. И точно затова имам клъч от златни пайети, с които да се съчетаят и перфектни кафеникави сандали с ресни. Не, този път няма да позволя да получа торбата за боклук.
— Бих искал да намеря думи, които да опишат твоето облекло, но съм онемял — казва Ашфорд сухо, докато се отправяме към Крейн Хаус.
— Кажи ми защо беше организирана тази вечеря — питам го, отбивайки разговора към нещо друго. Че той не харесва моето облекло, вече ми е пределно ясно и не искам да задълбочаваме в темата.
— Юбилейно парти на Скайпър-Кенсит — отговаря монотонно.
— Каква безсмислица! Годишнината е нещо лично! Ако аз трябваше да отпразнувам годишнината си, бих го направила само с моя съпруг, а не с петдесет други души, които изобщо не се интересуват от това, че „и тази година не успяхме да се разведем. Романтична вечеря, само аз и той, размяна на подаръци, страстна нощ…