Исусе! Къде ли е отишла да нанесе щети?
27. Джема
Неохотно следя дамите по пътя им към салона, където майката на София с ентусиазъм предлага кафе и сладкиши.
Сякаш имам желание за още след всички ужасни ястия, които трябваше да ям насила.
Майната й на обичайната измама: подноси върху подноси с лакомства, но е забранено да се пипа.
Гостите вече са се групирали и си шушукат.
Особено Шест-шест-шест.
Накратко, аз съм сама в дъното на дългата опашка по коридора.
Инстинктивно се изплъзвам. Не искам да стоя в ъгъла като наблюдател. Нямам търпение тази вечер да свърши.
Влизам във вторичен коридор, след това по стълбище, което се изкачва до някаква галерия. Не знам къде отивам, но със сигурност не искам да продължа вечерта в бърлогата на усойниците.
Любопитно е наоколо. Решавам да отворя врата на случаен принцип и да се скрия малко сама. Може и да подремна малко; вечерята беше тежка като бетонен блок.
Влизам в стая, която прилича на кръстоска между кабинет, библиотека и салон. Има камина, фотьойли, маси и рафтове за книги.
Ако съм научила едно нещо, то е, че всички тези сгради са пълни с много подобни стаи с неясна употреба.
— Добър вечер.
Глас, идваш иззад високата облегалка на фотьойла, ме поздравява.
Това е баритонов глас, дрезгав, но със сигурност мъжки. — Ааа… Ъъъ… Добър… Добър вечер. — Мамка му! Мислех, че ще съм сама.
— Приятна е погребалната церемония долу, нали?
Шегата ме изненадва. Кой друг помпозен гост може да има мисъл, подобна на моята: — Моля?
Фотьойлът се завърта и събеседникът ми ме гледа в лицето.
— Приема. Оттам идваш, нали?
— Д… — отговорът ми е половинчат. Аз съм впечатлена, не очаквах да намеря някого или поне не толкова млад. Или толкова привлекателен.
Моят събеседник има магнетични светлосини очи като лед, изразени устни и остри черти. Върху лицето му пада сянка от дългата до раменете пепеляворуса коса и разрошен кичур на челото му. Дори облеклото му е извън обичайните норми: да, той е елегантен и дрехите му със сигурност не са от битпазар или от разпродажбите в големите вериги; не, под разкопчаното яке по поръчка се показва бяла тениска, а дълъг копринен шал е увит около врата му, вместо стандартната вратовръзка. Той не седи изправен и сдържан, а левият му крак е кръстосан над другия, ръцете са отпуснати на подлакътниците и от пръстите на дясната му ръка виси цигара.
— Да, мъртвило — потвърждавам, опитвайки се да придам форма на мислите си.
— Точно, не се учудвам, че си избягала. — Непознатият става и пристъпва към мен. — Не стой там до вратата. Седни. Тази стая не е моя, както и твоя. Нека направим така, сякаш сме си у дома.
Той ми се усмихва и прокарва ръка през много русата си коса, показвайки ми бар глобуса. Минибарът е глобус.
— Предполагам, че след като аз бях първи в стаята, трябва аз да те приветствам в къщата. Скоч?
— Ъъъ… — Но в какво, по дяволите, се превърнах? Механична марионетка? Защо не мога да формулирам една смислена дума? Не изисквам изречения, но поне думи.
— Съжалявам, скочът не е дамска напитка. Може би Шърли Темпъл е по твой вкус.
— Скоч е добре. Гладък. Двоен.
— Дами и господа, имаме силен стомах помежду си! — И започва да го излива в чашата с лекота. — Трябва да е била наистина непоносима вечеря — коментира той развеселен.
— Не беше ли сред гостите? — питам го учудена.
— Бях, но в последния момент реших да сменя програмата. Предпочетох собствената си компания — тогава той ми подава ръка.
— Картър Уилоуби.
Картър Уилоуби! Този, който трябваше да ми бъде съсед на масата!
— Джема.
— Добре, Джема — казва той и вдига чашата си за наздравица. — За непоносимите приеми.
— Прости любопитството ми, но да не би твоят коронен номер да е да се появяваш на събитията и след това да изчезнеш в нищото?
— По-рядко, отколкото бих искал. За съжаление, повечето от събитията изискват присъствието ми и затова не мога да се въздържа от ръкостискането, но тази вечер беше приятно изключение. А през последните пет минути още по-приятно.
Обяснявам му как протече вечерта. — Господата се оттеглиха в игралната стая за по питие, докато дамите за кафе и сладки в кабинета. Което е просто оправдание за клюкарстване по групи от три или четири.
— А ти част ли си от група от три или четири?
— Не, но по всяка вероятност съм обектът на дискусия, която обединява групите.
— Не че ми пука, затова дори няма да те питам какъв е мотивът, но нека ти кажа нещо: ако слушах всичко, което казват за мен, досега вече трябваше да съм свършил в психиатрична клиника.
— Давам си сметка, че те са хора, които са отегчени до смърт, и че аз по моя малък начин внесох глътка свежест в живота им, дори да упорстват и да го отричат.
Картър ме зяпа с големите си сини очи. — Не се и съмнявам.
— По-скоро би трябвало да ти се сърдя.
— Наистина ли? И защо, ако е позволено да попитам? — пита заинтригуван.
— Мястото ми на масата беше между двама души: господин Картър Уилоуби, който не се появи на вечеря, и барон фон Хофманстал. Останах цяла вечер сама, разигравайки жалка мълчалива сцена с барона, който мърмореше нещо на немски, а аз не разбрах нито дума.
Картър навежда глава в знак за извинение и по лицето му започва да вали дъжд от златни конци. — Съжалявам. Ако знаех, че на вечеря ще имам такава приятна компания, със сигурност нямаше да я пропусна. Задължен съм ти.
— И кажи ми, ще имам ли възможността да се срещна отново с теб на други подобни събития? — не мога да не го попитам.
— Вероятността е доста голяма.
— Тогава мисля, че ще подхождам по друг начин към поканите. Да открия, че има някого толкова непоносим като мен, беше откровението на вечерта.
Докато се подготвяме да произнесем още един тост, сякаш за да подпечатаме споразумението си, чувам щракването на дръжката на вратата.
— Джема, тук… — гласът на Ашфорд. Виждайки ме, въпросът му остава на половина. — …ли си? — И след кратка пауза гласът му става още по-сериозен: — Уилоуби.
Погледът на Ашфорд се отмести от мен към Картър, наблюдавайки го със смесица от студ и презрение. Странно, че Ашфорд презира някого, той се разбира добре с всички.
Високомерен, както обикновено…
— Да, Ашфорд, както виждаш, аз съм точно тук — казвам, привличайки вниманието му.
— Познавате ли се? — пита ме Картър.
— Тя е моята съпруга — отговаря кратко Ашфорд с обичайната си грубост.
Картър ми се усмихва загадъчно, което за миг ме накара да се притесня, че симпатията му се е превърнала в антипатия.
— Ако знаех, че стоя пред херцогинята на Бърлингам, щях да се държа по-възпитано — след това той ми кима с глава и излиза от стаята. — Паркър — поздравява Ашфорд, разменяйки студа от преди малко.
Ашфорд не отвръща и след като Картър е на достатъчно разстояние в коридора, той се обръща към мен с почти гневен тон:
— Късно е, да си вървим.
— Както господарят пожелае — изпреварвам го, излизайки пред него от стаята.
Докато излизам, усещам, че Ашфорд ме хваща за подгъва в задната част на роклята ми и я дърпа надолу, мърморейки: — Тази шибана рокля.
Джон пристига пред стълбите на входа и ние се качваме в колата към Денби.
Известно време Ашфорд мълчи, а след това пита: — Какво правеше в онази стая с Уилоуби?
— Това, което никой не иска да прави с мен: разговор.
— Не бъди смешна, изчезна веднага след вечерята! Можеше поне да се присъединиш към останалите и да се опиташ да се социализираш!
— Аз съм смешна? Но чуваш ли се, когато говориш? Ти също беше на вечерята и не ми казвай, че не си забелязал, че не размених и дума, защото имах празен стол отляво, а вдясно от мен германски барон, а аз не знам и дума на немски!
— Е, тогава го научи! Със сигурност не съм виновен аз, че не го знаеш.
— Разбира се, какво значение има за теб? Поставиха те на километър разстояние, чак на другия край на масата с цялата ти снобска клика. Знаеш ли, наистина мисля, че онази кучка София го направи нарочно, за да ме изолира!