— Винаги се правиш на жертва! — обвинява ме.
— Не се правя, аз съм! Цялото ти любимо висше общество не прави нищо друго, освен да клюкарства зад гърба ми и пред лицето ми, и изглежда, възнамерява да ме поставя във възможно най-неудобните ситуации.
— Ако не се опиташ да се впишеш, никой никога няма да те приеме, не можеш ли да разбереш това? Стоиш там в ъгъла си и се надяваш някой да се смили над теб и неудобното ти положение и да дойде да си говорите! Е, имам една новина за теб: за твоя комфорт на никого не му пука!
— Ето ти още една новина: на Картър му.
— Остави го Картър! — казва той презрително.
— Иска ти се, а? Ревнуваш ли? Завиждаш на Картър, защото той не придава важност, каквато придаваш ти на висшето общество, и повярвай ми, по този начин той живее много по-добре от теб.
— Виж, Джема, ти не знаеш нищо за нещата, за които говориш — заяви той рязко.
— Типичното ти поведение — когато в определен разговор си притиснат към стената, го неглижираш и приключваш темата.
— За тази вечер приключихме с разговорите. — Ашфорд се обръща към прозореца и аз също. Край на спора.
— Повярвай ми, много по-добре ми е така! — няма смисъл да споря с този козел.
— Не колкото на мен. Поне веднъж да млъкнеш.
— Наистина искаш да имаш последната дума на всяка цена, а?
— Изглежда, не съм единственият.
— Добре — изръмжавам.
— Добре — каза той…
28. Ашфорд
Пак Уилоуби. Отново. Майната му.
29. Джема
Тази вечер е поредният прием. Все още не разбирам напълно за какво, по дяволите, служат!
И тази вечер ще отида с нежелание, както обикновено, но поне този път ще бъде по-поносимо: Сесил също ще бъде там и този път няма да стоя като тапет.
А и кой знае? Може би Картър също ще бъде сред гостите. Не мога да спра да мисля за хитрия му и проницателен поглед.
Вечерта е организирана в резиденцията на граф Уорлок и от това, което разбирам, ще има концерт на руското сопрано Олга Вишневская. Написах името на ръката си, за да не сгреша, в случай че някой ме попита.
Когато пристигаме, ни приветстват със симпатия и не мога да не забележа, че всички гости в залата млъкват, когато херцог Невил — моят приятел Седрик — идва да ме поздрави и да си разменим няколко приказки.
— Не съм в настроение да слушам пищенето на съветска кокошка след ужасна седмица като тази — мърмори той.
— Аз също. Да паднем нелепо на финала на Шампионската лига…, това ме побърква. В Денби всички бяхме готови да отпразнуваме победата! Никога не сме мислили, че ще паднем с 3:0. С Ланс мечтаехме от месец за финала „Арсенал“ — „Реал“ (Мадрид). Бяхме подготвили триумфиращ химн, който да звучи из Денби Хол — съгласен съм.
— Как е старият Ланс?
— Още не се е възстановил — коментирам, поклащайки глава.
— Извини ме, ще се присъединя към жена ми, ако не спре да миправи знаци с ветрилото, се страхувам, че може да обезглави някого.
Докато с Ашфорд се насочваме към фотьойлите, зад гърба ни се обажда глас.
— Паркър! Донесе ли бръснарските ножчета? — Харинг е, поставяйки ръка на раменете на Ашфорд. — Тази вечер ще трябва да си прережем вените!
Забелязвам позната къдрава червена глава между тълпата и посягам към нея. — Сесил е! — подканвам я да се присъедини към мен.
Тя е с дълга вечерна рокля, винаги в черно, и сега разбирам, че това е нейният характерен стил.
— Говорейки за самоубийство… — чувам Ашфорд да коментира с тих глас към Харинг.
— Сесил, това е съпругът ми Ашфорд и неговият приятел Харинг — казвам, представяйки ги едни на други.
Никой нищо не казва. Никой освен Харинг. — Стара харпия! Напусна ли криптата?
Ашфорд го побутва, но Харинг не обръща внимание. — Виждам, че си дошла да ни донесеш глътка забавление както обикновено.
— А ти — вълна от невежество — отговаря тя ледено.
— Познавате ли се? — питам изненадана от размяната на реплики.
Ашфорд се намесва, за да обясни: — Виж, ние сме родени и израснали на едно и също място, правехме едни и същи неща, били сме в еднакви училища. Невъзможно е да не се познаваме:
— Невъзможно е да се избягваме — е коментарът на Сесил.
— Виждам, че все още си социопатка! — казва Харинг винаги с непринудената си усмивка, нарисувана на лицето му.
— Виждам, че все още си лишен от задръжки — съска приятелката ми.
Харинг изглежда все по-развеселен. — Това е един от най-добрите ми дефекти.
— И скромен също — отбелязва иронично Ашфорд. — Тези двамата не се понасят. Те са в открита война от средното училище.
— И ти не си ми симпатичен — казва Сесил, сочейки към Ашфорд.
— За бога, изобщо не държа.
Харинг се натрапва с деликатността, която го отличава. — Още ли си със зубрача от Пало Алто?
— Разбира се — кима приятелката ми.
— Зубрач от Пало Алто? — питам аз.
— Шон Пейдж — информира ме тя.
— Той е създал — отеква Ашфорд. — Пиратската платформа за стрийминг и изтегляне.
— Гаджета ли сте? — питам изумено Сесил. Не го очаквах; тя винаги е толкова откъсната и независима, че няма усещането на жена, която иска връзка.
Тя потвърждава: — От две години. Изглеждаш изненадана!
— Да и аз съм изненадан, че е продължило толкова дълго — казва Ашфорд, побутвайки Харинг.
— Никога не се виждаме. Ето защо продължава — казва Сесил.
— Вашият сексуален живот трябва да е наистина интензивен! — саркастично коментира Харинг.
— Сексът ме отвращава — отсича Сесил.
— Може би, защото има микропенис? — пита той все по-развеселен.
— Този разговор продължи достатъчно дълго. Джема, да отидем да си вземем нещо за пиене? — казва Сесил, обръщайки се към мен.
— Абсолютно да.
На излизане чуваме как Харинг вика: — Поздрави на твоя американски микропенис!
— Не тече добра приказка между теб, Харинг и Ашфорд — отбелязвам.
— Не тече добра приказка между мен и повечето хора, които изпълват тази зала. Стара вражда. Още от деца се мразим и с годините се засили. Но предпочитам тези, които открито ме презират, отколкото разглезените Шест-шест-шест. Ашфорд и Харинг винаги са били отбор, следователно повече от две личности, за мен те представляват едно цяло. Ашфорд представлява високомерието и арогантността на онези, които се чувстват по-добри без видими заслуги; Харинг е вулгарен, разглезен и показен и заедно формират непоносима картина, която е способна да извади най-лошото от хората.
— Виждам, че по отношение на съпруга ми мислим по един и същ начин — оставям репликата да ми се изплъзне.
Сесил го приема като шега. — Ахахах! За да се омъжиш за него, сигурно си имала поне една основателна причина.
— Мда. Титлата му. — Ако предишният ми отговор я накара да се смее, този я обърква.
— Познавам добре визията на типичния социален алпинист и повярвай ми, нямаш характеристиките.
Тъй като рискувам да започна да говоря твърде много, сменям темата. — Кой го интересува, нека поговорим за важни неща! Не знаех, че си с Шон Пейдж! Той не е ли мегамилионерския калифорнийски отшелник и компютърен гений? Как, по дяволите, се запознахте?
Сесил минимизира с насечен тон: — Видях неговата снимка във вестника. И ми хареса.
— И как се запознахте?
— Съдих го — е отговорът й, сякаш това е най-естественото нещо на света.
Наблюдавам я и правя следното заключение, тъй като тя е човек извън нормите, всъщност това е начинът на действие, който й пасва идеално.
Докато барманът приготвя коктейлите за гостите, аз надничам през фотьойлите, за да видя хората, които слушат високите честоти на сопрана.
Погледът ми се впива в две леденосини очи, които са насочени директно към моите.