Чувам Ланс да чука в кабинета ми.
— Ваша милост, може ли?
— Влез, Ланс — и му давам знак да седне, без дори да вдигам поглед от кореспонденцията.
— Няма да е необходимо. Просто исках да ви уведомя, че херцогинята не е закусвала тази сутрин.
— Ммм — мърморя разсеяно. — И?
— Тя дори не даде указания да й бъде сервирано в стаята. — Може все още да спи. — Хранителните навици на Джема са на върха на моето лично „не-ме-интересува“.
— Клер вече е оправила стаите на етажа и е чула, че Джема е будна.
— Е, сега, след като знаем, че херцогинята е жива и днес, денят може да започне. Не е ли така, Ланс? Или има още нещо, което трябва да знам? — Започвам да се дразня наистина. Ланс е една от носещите колони на тази къща, но неговият начин да заобикаля нещата, понякога ме изнервя. Всеки път, вместо да ми каже нещата по директен начин, започва от пуническите войни.
— Клер е чула лейди Джема да плаче доста силно. Мисля, че малко утеха би й помогнала.
С глава между ръцете си се облягам на бюрото, разтривайки слепоочието си. — Знаеш какво би ти отговорила майка ми? Не ти се плаща, за да мислиш.
— За щастие, Ваша милост, Херцогът не е майка му.
— Да. Не съм — и скачам, напускайки кабинета си.
— Моли се и никога да не стана — изсъсквам на Ланс, преди да се отправя към стаята на Джема.
Задържам се за момент пред вратата й. Всъщност задушените ридания идват отвътре. Обръщам очи, надявайки се, че това не е емоционален срив от предменструален хормонален дисбаланс.
Или Уилоуби. Моля те, нека да не се отнася за Уилоуби.
— Джема — концентрирам се върху използването на най-милия си тон. — Може ли да вляза?
Тишина.
— Джема?
— Един момент — най-накрая отговаря на нос.
Минават няколко секунди и започвам да съжалявам за жеста си на добрия самарянин, или по-точно, от сцената на любящия съпруг, който се опитвам да бъда.
— Влез, Ашфорд.
В стаята е обичайната бъркотия, Джема седи изправена, направо като стълб, и се преструва, че гледа през прозореца, стратегически обърната почти с гръб.
— Не можах да не забележа отсъствието ти тази сутрин, затова се качих да видя дали всичко е наред. — Добре де, Ланс го забеляза, но не е хубаво да го изтъквам, нали?
— Да, разбира се, всичко е наред. Защо да не е? — Гласът й е с една октава по-висок от нормалния й тон, който вече е нормално висок.
— Извинявай, но не мисля така. Греша ли?
— Гре…шиш — казва тя между риданията, които не може да потисне.
— Добре, права си — казвам, като вземам кутията с кърпички и й я подавам. — Нищо, нищо? Сигурна ли си?
Джема преглъща, но не казва и дума.
— Нека свалим картите на масата, Джема. Цялата къща знае, че си заключена тук и плачеш. Има две неща: или това е нещо, за което аз, като съпруг, трябва да те утеша, или вината за твоя плач е моя. Ако напусна стаята, а ти все още плачеш, всички ще започнат да говорят какво не е наред с нас, и повярвай ми, огромният списък на това, което не е наред с нас, бих искал да остане личен.
Джема прави дълга въздиша. — Обадих се на майка ми, защото исках да ги посетя в Лондон. Липсват ми и в момента се чувствам потисната, така че щеше да ми е приятно да прекарам няколко дни с тях.
— Е, ако плачеш за това, искам да знаеш, че е нещо, което може да правиш както и когато поискаш. Нали не мислиш, че аз съм задник, който ще ти попречи да видиш вашите?
— И без това не мога да отида при родителите си! Собственикът на сградата е разпродал всички апартаменти на голяма верига за дистрибуция, която купува целия блок. Родителите ми са получили писмото за изселване вчера. Новите собственици ще съборят всичко, за да направят търговски център!
Наблюдавам я с набръчкано чело. — Не виждам къде е проблемът. С наследството си придоби безброй имоти. Би могла да ги настаниш в един от имотите на баба ти…
Тя ме гледа шокирана. — Но ти не разбираш! Те не знаят, че съм наследила активите на баба си, точно както майка ти не знае, че бяхте на червено! Те смятат, че всичко е отишло при далечни роднини. Те не са глупави. Ако им кажа: „Хей, отидете в една от бабините къщи, всичко е мое“, биха разбрали, че има нещо странно. Баба ми е лишила от наследство майка ми, защото не се е омъжила за благородник, тогава аз се омъжвам за херцог и наследявам всичко. Не биха ми проговорили никога повече! Може би в семейството ти парите имат някаква тежест, но моето отдава повече стойност на чувствата. — Тя въздъхва, след което издухва червения си нос с поредната кърпичка. — Бих загубила цялото им уважение.
— Съжалявам. Звучи странно да го кажа, но знам какво е усещането, когато си напът да останеш без покрив над главата.
— Искам да им помогна. Те са моето семейство, не мога да ги оставя по средата на улицата.
Имам идея. — Купи им една хубава нова къща! Може да им кажеш, че парите са мои, те никога няма да разберат!
Джема вдига ръце в знак на предаване. — Предложих да им купя къща или да им платя наема на друга, но те не го приемат. Те са твърде горди, за да вземат пари от мен. Все още съм тяхното дете и все още смятат, че те трябва да ми се притекат на помощ, а не обратното!
Джема, отчаяна, отново започва да ридае и се хвърля на неоправеното легло, отрупано с DVD филмите по произведенията на Шекспир, Сестри Бронте и дори Дикенс. Опитвам се да я утеша с потупване по рамото, когато нещо под възглавницата предизвиква вниманието ми. Показва се коженият ъгъл на нещо, което прилича на книга. Взимам го с два пръста: „Гордост и предразсъдъци“.
Джема чете. Честно казано не мога да си представя Джема като читателка, но все пак е така.
Тя учи и всичко това е, за да бъде на ниво в живот, който дори не иска.
Може би има по-силна воля от това, което аз мога да й предложа, и сега повече от всякога се чувствам грешен по отношение на моята незаинтересованост към нея.
— Ще видиш, че всичко ще се оправи — казвам без твърде много ентусиазъм, излизайки от стаята.
Докато слизам по стълбите, ускорявам крачката и едно внезапно осъзнаване обхваща ума ми. Аз също преминах от наивен син до пазач на майка ми, на която оставям да вярва, че държи под контрол ситуацията, докато вместо това я държа под наблюдение, за да се грижа за старостта й. За да я накарам да живее със сигурността, която винаги е имала, аз се ожених за непозната, за да й дам причина да се буди сутрин, я оставих да вярва във фантом, и много малко вероятно е истинско изненадващото кралско посещение. Нека си признаем, все едно когато като деца ни караха да вярваме в Дядо Коледа: това е просто лъжа с добра цел, защото трябва да вярващ в нещо красиво, трябва да имаш надежда за нещо.
— Ланс, отивам в Лондон, ще се видим днес следобед.
Щом Джема е излязла от зоната си на комфорт, и аз мога да напусна своята.
Дори и най-малкото влакно от моето същество не би си помислило, че някога бих се върнал тук, но реалността, че се озовах пред порутената сграда, където е живяла Джема, ме кара да повярвам.
Позвънявам няколко пъти, но след това си спомням, че домофонът е изключен. Дали Пиърс са си вкъщи? Хмм!
Не знам дали добрият, или лошият късмет е на моя страна, но веднага щом обръщам гръб на вратата, излиза един от чудаците на сградата. Поставям крак по средата на вратата и изкачвам стъпалата три по три, пристигайки пред апартамента на родителите на Джема.
Площадката на стълбището е изпълнена с миризмата на тамян (или нещо друго), а отвътре се чува крякащият звук на грамофона.
Чукам енергично. — Семейство Пиърс. Аз съм Ашфорд, съпругът на Джема.
— Идвам — крещи женски глас отвътре.
Боже, моля те да са облечени.
— Ашфорд! Каква изненада! Хороскопът на майте не беше предвидил посещение! — отваря тъща ми, облечена.
— Те предсказаха края на света през 2012 г., а ние все още го чакаме. Не бих се доверил много на тези Маи — казвам.
— Не стой на прага де, влез. Седни.
— Добре ми е и така изправен.
— Мога ли да ти донеса чаша чай?
— Добре съм, благодаря.