— Хайде, чаят винаги е полезен. Пречиства душата.
Надявам се, че това не е евфемизъм за слабително. -
Само една глътка.
— Джема не е ли с теб?
— Не, всъщност тази сутрин беше доста разстроена. Тя ми каза за проблем, който ви засяга, и дойдох да поговорим за него. Мъжът ви не е ли тук?
— Как да не е? Върна се от радиото преди малко. Той е на покрива и полива фикусите. Ще го извикам — след това Карли се навежда през прозореца и започва да крещи: — Ваааанс! Слез! Ашфорд е тук!
Ванс се връща с капещата лейка, която все още е в ръка му.
— Ашфорд! Хубаво е да те видя пак! Ще се присъединиш ли към нас за обяд?
— Друг път, сега имам работа. Дойдох да говоря с вас относно въпрос, който много безпокои Джема — опитвам се да подредя речта си, но музиката почти надделява над думите ми. — Въпреки All Along е едно от моите любими парчета, а Джими Хендрикс е безсмъртен артист, бих оценил, ако мааалко намалим силата на звука до фонов акомпанимент?
Ванс ми кима, вдигайки иглата от грамофона.
— Благодаря. Ще бъда кратък: Джема ме информира тази сутрин, че наемодателят ви е продал сградата и купувачът ви принуждава да напуснете. Тя е вашата дъщеря и се притеснява за вас, иска да знае какви са плановете ви и как може да ви помогне.
За първи път забелязвам, че веселите лица на Пиърс стават мрачни.
Ванс прочиства гласа си, като същевременно поддържа нерешителен тон.
— Е, не можем да кажем, че беше пълна изненада, в сърцата си обаче се надявахме да не се стига дотам. Често чуваме толкова много неща, които никога не се сбъдват.
— Наемът тук беше много приличен — продължава тъща ми.
— Кога трябва да напуснете?
— До седмица.
— Седмица? Абсурдно е! — протестирам.
— Договорът беше изтекъл преди месец, но наемодателят не го поднови. Винаги казваше, че няма време, но веднага, когато получи възможност, ще ни даде да преподпишем. И вместо това пристигна писмото за принудително напускане. Технически сме незаконно в този апартамент от две седмици.
— И какво смятате да правите?
Ванс и Карли обменят смесен поглед между съучастие и утеха, който почти свива сърцето ми. Казах почти.
— Ще измислим нещо.
— Винаги сме се справяли, имаме си нашия кемпер…
— Аааа, кемперът не е план! — изпадам в шок от тяхното изявление. — Да се скитате на борда на стар модел Калифорния, са неща за току-що завършилите млади хора. Сега сте на по шейсет години, имате нужди, нека не бъдем смешни и да се гледаме в лицето. Джема иска да знае, че сте в безопасност, а не разпръснати из баирите в микробус от 1972 г.
— Ще се справим. Джема не трябва да се притеснява за нас!
Твърденията им ми звучат абсурдно. — Ако не дъщеря ви, кой трябва да се тревожи? Тя иска да ви помогне, тя може да го направи!
— Какви родители ще бъдем? Да искаме пари от дъщеря си, защото вече нямаме свой дом? Би трябвало ние да я спасяваме от неприятностите, а не обратното! — мърмори Карли.
— Много добре. Имам решение, без да се налага да молите Джема за помощ: ще се установите в Денби Хол. Замъкът е достатъчно голям, за да приюти цял легион, и така иде бъдете близо до дъщеря си.
Те ме гледат объркано. — Ашфорд, не ни се струва правилно, наистина.
— На мен да. Аз съм домакинът и съм женен за Джема, това ме поставя в повече от законно положение да ви направя това предложение. Джема ще бъде по-доволна, знаейки, че сте в безопасност, и по-щастлива заради възможността да сте около нея. Аз лично вярвам в това, че никое дете не трябва да се събужда всеки ден, без да знае къде са родителите му и дали са добре. Няма да си тръгна, докато не приемете.
— Не е толкова лесно да се вземе такова решение — колебае се Ванс.
— Джема не трябва да знае за тази среща. Ще дойдете в Денби, за да я поздравите, сякаш минавате оттам. С цялата естественост аз ще ви поканя да се установите като гости в частните апартаменти, където ще имате максимално уединение и спокойствие. И казано между нас, ще останете толкова дълго, колкото поискате — подавам ръка към тях. — Съгласни ли сме?
Ванс спира за момент, след което я стиска. — Благодаря, Ашфорд, няма да го забравим.
— Съберете всичко. Ще изпратя някой да вземе нещата ви.
— О, няма да имаме много. Решихме да дарим всичко, което не би влязло във фургона, за благотворителност.
— Освен дисковете — посочва Ванс.
— Много добре. Ще ви чакам в Денби с дисковете.
39. Джема
Всички сме приятелски събрани за следобеден чай. Не разбирам защо от кухните изпращат тонове храна, след като не може да се яде.
Сериозно! Пред мен има маса, сервирана с всякакви блага: сандвичи, канапета, пайове, сладкиши, рула с канела, бриош и никой не може да ги докосва.
Веднъж посегнах към един мъфин и Делфина почти не ме хвърли на кучетата.
Храната се гледа, тя е за красота или както тя казва, за всеки случай, ако някой дойде.
Разбира се, тук в Денби има такъв наплив от хора, че може да се състезаваме с моргата.
Днес обаче нищо от богатия бюфет не ме привлича. Стомахът ми се е свил, откакто разбрах, че родителите ми трябва да се изнесат.
За последно, когато се чух с тях по телефона, те ми казаха: „Ще се оправим, не се притеснявай“, но вместо това се притеснявам, и то доста.
— Разбъркваш чая си от двайсетина минути. Не ти ли харесва? — отбелязва Ашфорд.
Събуждам се от транса. — Не, идеален е… Просто…
— Не го ли искаш? Да накарам да ти донесат нещо друго? — подканва ме той.
— Добре съм. Благодаря.
Делфина шумно поставя чашата си обратно на чинийката и възкликва възбудено. — Какво е това? — Сочейки с десния показалец във въздуха към нищото.
— Кое, мамо?
— Този тъп тътен. Не ли чувате и вие?
Наостряме уши, за да се отдадем на първите признаци на атеросклерозата на възрастната жена.
— Чува се от отвън, някой идва от алеята.
Всъщност сега и аз чувам пукане на ауспух. Това е съединител, който издава звук при всяка предавка.
— Какво, по дяволите, е това нещо? — пита ужасена Делфина, гледайки през прозореца.
Присъединявам се любопитно към свекърва си на перваза.
— Тази подвижна търговска барака идва към къщата ни! — подчертава тя.
Делфина започва упорито да звъни на досадния звънец на прислугата. Ланс пристига и изглежда невъзмутим.
— Ланс, събери слугите, преградете вратите и прозорците, обадете се на сигурността! Идват цигани! — Делфина е ужасена.
Подвижната барака е не друго, а старият Калифорния, цвят пъпеш, на родителите ми и оттук виждам капана за сънища да се люлее от огледалото за обратно виждане. — Майка ми и баща ми! Това са те!
И аз се втурвам от салона.
Ланс отваря вратите, за да ме пусне навън и точно пред стъпала от бял мрамор, кемперът спира с огромен облак от черен дим.
Вратата се отваря и майка ми излиза, увита в лилавото си сари.
— Мамо! — тичам към нея, гмуркайки се в нейната миришеща на пачули коса.
— Тъй като сега сме без приковаващ дом, си помислихме да минем да те посетим!
Татко се присъединява към нашата прегръдка. — Наоколо има много място! Може да лагеруваме някъде, без да притесняваме никого!
— О, не бъдете смешни, това имение има стотици празни стаи! Ще бъде чудесно да сте вкъщи! Здравейте, семейство Пиърс! — Ашфорд се появява на вратата с ръце, заровени в джобовете, и с вид на най-тихия човек на света. Дойдохте ни на посещение?
— Тъй като поради непреодолима сила старата ни къща се превърна в купчина развалини, ние сметнахме, че това е отлична възможност да възобновим пътуванията си и защо да не започнем точно оттук, поздравявайки нашето малко момиченце! — съобщава майка ми с веселия си глас.
— Прекрасна идея — съгласява се Ашфорд.
— О, но не искаме да ви задържаме твърде дълго! Кой знае какво сте планирали! — намесва се Делфина, надничаща от вратата.