— Ами аз… помислих си… — заеквам, не знаейки какво да кажа.
— Майка ми има предвид, че е много щастлива да ви види отново и би искала да сте наши гости, докато решите да възобновите пътуването си. Денби Хол е ваш дом.
— Ашфорд, луд ли си?! — мърмори Делфина през стиснати зъби.
Поразена съм от спокойствието на Ашфорд; мислех, че трябва да водя война до смърт с него, защитавайки правото ми да бъда с родителите си.
— Сериозно? — питам дезориентирана.
— Те са мои тъстове, не мога да им откажа кратък престой при жена ми. — Ашфорд е безупречен. — Ланс ще им покаже апартаментите. В западното крило има удобни и тихи апартаменти, които са с гледка към езерото.
Разбира се, той никога не променя дадената си дума: в неговото любезно предложение разбирам, че нашите могат да останат, но далеч от всеки, който може да ги види, чуе или срещне.
— Ашфорд, ти си истинска любов! — извиква майка ми, минавайки през входната врата и поздравявайки Делфина. Namastè.
Баща ми я поздравява с кимване, подсвирвайки си „Удовлетворение“ на „Ролинг Стоунс“.
— Маргарет — лае свекърва ми. — Солите!
40. Ашфорд
Знаех, че е само въпрос на минути, преди майка ми да излее злобата си върху мен.
Тя се втурва след мен и се вмъква в стаята ми точно преди да успея да затворя вратата.
— Мозъкът на късо ли ти даде? Нали не мислиш, че имам намерение да приютя тези откачалки?
Пренебрегвам я, гледайки се в огледалото и затягайки възела на вратовръзката. — Мда.
— Мда? Знаеш ли кой си? Какво име носиш? Това е Денби Хол, една от най-старите резиденции в Англия!
— И ние ще отворим вратите на тази древна резиденция за тях, както те отвориха тези на дома си за нас.
Майка ми клати глава от господството на мислите си. — Не. Това решение не е нищо повече от импулсивно и сега ще отидеш да им обясниш, че е станало недоразумение…
— Няма да направя нищо от това.
Нека да бъдем ясни, това не е моят пореден нисък удар, за да раздразня майка си и да я гледам как излиза от кожата си заради моето изискано забавление.
Джема се чувства самотна и изолирана, на светлинни години от света, в който се е намирала, и има право да има до себе си хората, които обича, а аз не съм от тях. Вземам вана на смирение и също така отстъпвам: признавам усилията й и моите грешки, и тази, която се старае, е тя, а не аз. Най-малкото, което мога да направя, е това.
Имам много недостатъци, но със сигурност не съм неблагодарен. Вече не е въпрос за пари между нас, говоря за морален дълг.
И искам да й покажа, че не съм нищо от това, което Картър Уилоуби може би й е казал, защото, ако е говорил за мен, със сигурност ме е представил зле, за да се възползва от това.
— Вече не те разпознавам, къде е синът ми? Първо се ожени за госпожица никоя, без минало и бъдеще! След това с отворени обятия посрещаш някакви престъпници…
Със здрав захват блокирам китката й, която нервно жестикулира.
— Те са честни и добросърдечни хора. Да, имат странен начин на живот, но не видях следа от опортюнизъм в очите им, но не мога да кажа същото за теб. Кога беше последният път, когато направи нещо спонтанно, нещо не изчислено и планирано, а, мамо?
— Аз… аз…
— Казваш, че не ме разпознаваш, но наистина ли си ме познавала? Израснал съм с армия от детегледачки и след това бях прехвърлян от един колеж в друг, докато станах достатъчно възрастен, за да присъствам на вечерите, без да се разплача или да повърна хайвера изненадващо в балната зала.
— Сега ме обвиняваш за неща, за които не заслужавам.
— А тогава чия е вината?
— Това никога не те е притеснявало.
— Питала ли си ме някога дали ме притеснява? — питам разгневен.
— Аз…
— Не — прекъсвам я, излизайки.
— Още не сме приключили.
— Имам среща с Парламента, за която вече закъснях, така че — да, приключихме.
На излизане от стаята я чувам да мърмори: — Ако се беше оженил за Портиа, нищо от това нямаше да се случи.
Показвам глава в стаята, за да кажа: — Ако толкова ти харесва Портиа, защо не се ожениш ти за нея?
41. Джема
Тежък ден. Денби Хол се пълни с кутии от дрехи, дарени от аристократични матрони за благотворителното дефиле, и тъй като организацията очаква мен, трябва да ги селекционирам.
Майка ми и аз потъваме невярващи в бъркотия от тъкани.
— Имам чувството, че съм попаднала в гардероба на баба ти Катриона — казва тя, разгъвайки дрехите.
— Какво, по дяволите, е това? Калъф за диван? — питам с ужас, развивайки дълъг брокатен плат.
— Мисля, че е мантия.
— За какво? — Трудно мога да си представя нещо различно от покривало за диван.
— Баба ти имаше подобна, използваше я като пелерина.
Вдигам тежък плат, накичен с мъниста. — Ъъъ, виж, мамо!
Перде за вашия кемпер!
— Това е изключително парче висша мода, носено от Шантал Кройдън за кръщението на принц Чарлз! — прекъсва ни с леден глас Делфина, идвайки от зад гърба ни. — Ще трябва да избереш измежду всички тези артикули най-добрите за дефилето!
— Майка ми точно ми помагаше за това…
Делфина вдига ръка, сякаш да ме спре. — Позволи ми, но се страхувам, че тя не е най-подходящият човек — после се обръща към майка ми. — Без да се обиждаш, Карли.
— Не мисля, че трябва диплома — възразявам.
— Но минимум добър вкус, да. И също така ще ти трябва план, защото твоите модели ще бъдат притежателки на дрехите и трябва да знаеш какво ще им придаде по-висока стойност!
С майка ми се облягаме на дивана, предавайки се пред нахалството на Делфина.
— Лейди Малори има много характерен тен, така че избягвай зелените нюанси. Лейди Сибил е много висока, така че не давай токчета за излизането й. Антония е качила няколко килограма през последните няколко месеца, така че бих избягвала дрехите й, докато Марджъри има лек тик, така че трябва да внимаваш с музиката, с която ще я изпратиш на подиума, да е с правилното темпо, в противен случай тя ще излиза извън ритъма през цялото време. Може би все още имам снимки на модните ревюта от последните години в моето студио, трябва да ги видите!
— Не, благодаря, мисля, че ще се справя добре и без това — казвам, разтърсвайки главата си.
— О, но това моето не е покана. — Щрака с пръсти във въздуха. — Хайде, последвай ме!
Вдигам ръце в знак на предаване, гледам раздразнено към майка си и следвам Делфина.
Тя ме предхожда през коридорите, дърдореща за дефилетата през последните години, но слухът ми спря да получава и мозъкът ми изпраща отчаян СОС: Спаси се!
Всъщност веднага щом се озовавам близо до една врата, с бързо щракване я отварям и се плъзгам през нея.
42. Ашфорд
Джема нахлува в стаята за релакс като фурия и виждайки ме, остава шокирана.
— Имам впечатлението, че не си очаквала да ме намериш тук — казвам.
— Търсих път за бягство. Трябва да се организира благотворителното модно ревю и майка ти ме изтощава! Това къща ли е, или лудница?
— Джема, разбиваш отворена врата! Аз също не понасям майка си и това е толкова банална тема. Съзнанието ми вече се е помирило с тази ситуация преди доста време, след дълги години терапия!
Джема върти очи невярваща. — Терапия? Имаш един пренавиващ мозъка ти? Като с гайките?
— В тази среда да имаш психотерапевт, е нещо повече от нормално. Това е ритуал за преминаване в зряла възраст: вземаш шофьорска книжка, имаш право да гласуваш и да планираш първата си психотерапевтична сесия — иронизирам.
— Като бар мицва! — И Джема ме удря по рамото. — На бар мицвата на Моше, сина на Абрамовиц, моите съседи, се забавлявахме като луди! Пяхме, танцувахме „Хава Нагила“ всички в кръг… Чакай малко, може би това беше сватбата на брат му Шмуел. — Джема се отнесе, както обикновено.