— Всяка година казвам, че ще е последната и няма да идвам повече, тогава, кой знае защо, на следващата година се озовавам тук с книжката за чекове в ръка. Трябва да намеря начин да пречупя този омагьосан кръг — оплаква се Харинг, изпивайки чаша след чаша нереколтово шампанско (това е вечер на благотворителността, не може да правим наздравица със скъпи бутилки).
— На мен ли го казваш? С майка ми в благотворителната общност съм си запазил това място за цял живот. Обмислям от известно време връщането ми в армията само за да ме извикат навън.
— Тя завлече и Джема, нали?
— Това е неизбежно. Всяка дама от висшето общество трябва да даде своя принос за организацията на събитията. Освен всичко друго тази вечер е организирана точно от нея. Виждаш ли майка ми там? Опитва се да не получи паническа атака. Аз честно казано се чувствам много спокоен и уверен. Джема не може да обърка нещо! Това ревю е толкова банално, че дори сам бих могъл да го организирам: вземеш дрехите на стариците, обличаш ги с помощта на малко вазелин и няколко безопасни игли, пускаш обичайната компилация 1982 и бам! нареждаш ги на тази платформа една след друга, надявайки се, че с цялото това клатене на бедра, няма да падне някое чене или някоя протеза на бедрената кост.
— Горките баби, остави им някакво удовлетворение за последните славни изяви.
Светлините угасват, само един лъч осветява изхода към сцената.
Музиката се пуска: компилация, както се очакваше.
На екрана се прожектира снимката на лейди Денбъри на церемонията по награждаването на Уимбълдън през 1983 г., ръкуваща се с Макенроу. Вдигам скептично вежда: лейди Денбъри от 1983 г. до днес прие форма, подобна на бойлер, според какъв закон на геометрията може да се вмъкне отново в роклята от снимката?
Не знам дали да гледам, или не. Това е като във филм на ужасите: не искаш да го гледаш, но неустоимият мазохистки инстинкт те задължава да държиш очите си отворени.
Музиката внезапно се променя, карайки гласа на лейди Гага да звучи от високоговорителите и залата се изпълва с дим, така както и нашата стая с Харинг в колежа не се е.
Обръщам се към диджея и си мисля, че в края на вечерта няма да остане дори четвърт час.
Получавам лакът в гърдите и Харинг ме дръпва за ръкава на якето. — Виж, по дяволите! Погледни там! — и ми посочва модния подиум.
Тя е Денбъри, да, но е нейната деветнадесетгодишна внучка. И роклята, с която е облечена, няма нищо общо с тази на баба й от церемонията по награждаването на Уимбълдън: скъсена е и якето е с откъснати ръкави.
Залата е в пълна тишина: жените са в шок, мъжете, от друга страна, изглежда, са се възстановили от състоянието на невровегетативна кома, в която са агонизирали до преди минута.
Следва 20-годишната племенница на лорд Пери, спортна екипировка за голф шампионата на леля й в преработена версия. Леля, която, между другото, никога не искам да виждам с тези къси панталонки нито на терена, нито извън него. Племенницата й, от друга страна, събира възторжени аплодисменти. Харинг например си обели ръцете.
Една след друга на подиума излизат дъщерите, внучките и правнучките на всички присъстващи кариатиди в залата, носещи стеснените и скъсени рокли, дарени за благотворителността.
Дамите са мълчаливи восъчни фигури, докато господата никога не са изглеждали толкова въодушевени. И толкова наведени над техните чекови книжки. Харинг и Самюел, които са до мен, съставиха импровизирано жури и на всяко излизане вдигат лист, върху който са написали вота си за всяко от момичетата.
Дори лорд Невил, кралският херцог, все още не е спрял да ръкопляска от самото начало.
Господата ще са благодарни на Джема завинаги, но не бих искал да бъда на нейно място, когато се приберем вкъщи.
Може би без време ще стана вдовец.
Почти е приключило, когато последното момиче излиза на модния подиум: тя носи големи слънчеви очила на дива от 60-те и е обвита в къса бяла козина от чинчила и когато стига в края на подиума с палав жест разкопчава колана си, позволявайки да се види, че отдолу има друго: полупрозрачно дантелено боди в бежов цвят и дълга перлена огърлица, висяща до слабините.
— Коя-е-тази? — срича Харинг с тих глас и навитата хартия с вота в ръце.
— Моята… — дори не мога да кажа. — …съпруга.
Сякаш за да потвърди страховете ми, тя се обръща, сваля очилата си и оставя козината да падне от раменете й.
Джема.
Чувам, че столът на майка ми се премества и тя поглежда към земята в очакване на припадък.
След като Джема най-накрая изчезва зад завесата, в залата пада тъмнина.
Почти съм сигурен, че прабабата на лейди Антония е носила нещо повече под козината когато се е запознала с Царица Александра през далечната 1911 година.
— Някой горе те обича, Паркър — казва ми Харинг, все още замаян от вечерта.
— Не се и съмнявам — коментирам поразен.
На следващата сутрин Денби е адът на земята.
— Няма да стоя тук и да гледам как името на Паркър се хвърля в безчестие! — крещи майка ми, изнасяйки дълга опашка от багаж. — Заминавам за Бат! — продължава тя да ми приказва под безразличния ми поглед на прага.
— Не мислиш ли, че си малко мелодраматична? — питам аз.
— Мелодраматична? Съпругата ти раздробява исторически модни дрехи на висшите служители на обществото и дефилира полугола на модния подиум и мелодраматичната съм аз?
— Мисля, че преувеличаваш — свивам рамене и влизам.
— Ожени се за откачалка, взе след себе си и абсурдното й семейство, този замък прилича на цирк и жена ти не прави нищо друго, освен да ни излага! Ще ти го кажа силно и ясно: тук, единственият човек със здрав разум съм само аз. Ако за теб е добре да бъдеш унижаван и да станеш посмешището на висшето общество, продължавай, колкото се отнася до мен, няма да стоя тук и да гледам потъващ кораб.
Нейният монолог едва ме докосва. — Може би ти убягва една подробност: аз не те задържам, а давам мнението си относно твоята реакция. Това беше благотворително шоу, а не изстрелването на междуконтинентална балистична ракета. Ако искаш да отидеш в Бат, направи го, имаш цялата ми подкрепа.
— Отивам, и още как, в Бат! Нямам и една причина да остана тук! След снощното бедствие можем да забравим съвсем за кралското посещение! Кралицата никога няма да стъпи в това убежище.
Докато майка ми дава най-доброто от своята истерия пред колата, готова за тръгване, Джема се появява до мен, спокойна и усмихната, сякаш нищо не се случва. — Тадааан — започва тя, размахвайки пачка с чекове пред очите ми. — Виж тук! Хиляди паундове! Направих сметките и когато се обадих на банката за плащането, те ми казаха, че на дефилетата на Юнион Джак никога не са събирали толкова много дарения!
Гледам недоверчиво чековете, подписани от всички приятели и познати на майка ми. — Удивително!
— И виж! — Джема засажда смартфона си в ръката ми, отворен на страница в туитър. — Трима дизайнери са ме отбелязали в публикация, за да ми направят комплимент! Истински! Тези, които правят модните ревюта в Париж! Истински успех!
При това ликуване от страна на Джема майка ми пуши като тенджера под налягане. — Истински успех! Ти унищожи години на гордост и традиция заради своя цирк!
Джема поглежда майка ми ледено, правейки си вятър с чековете. — От това, което знам, бедните не се хранят с гордост и традиция.
— Напълно съм съгласен — казвам аз.
Майка ми тропа с крак и се качва в колата с викове: — Вървете на майната си и двамата! — и Ролса тръгва по алеята нагоре, вдигайки облак прах.
— Но къде отива? — пита Джема.
— Мисля, че ти дължа услуга.
— Защо?
— Отива в Бат.
45. Джема
Престоят ми тук, в Денби, е като по чудо по-поносим без присъствието на Делфина и нейната зловеща дама.