Ашфорд и аз винаги се виждаме за много малко, само по време на хранене, след което изчезва в кабинета си или заминава за Лондон за някоя среща на Камарата на лордовете, в клуба с Харинг, на тренировките по поло, но нямам нищо против този баланс.
Мога да се разхождам необезпокоявана из Денби Хол, без да се налага да ходя на пръсти, и трябва да кажа, че е доста хубаво място, вече не ми се струва онова тъмно и строго имение, когато пристигнах. Топлият сезон изпълва със светлина големите коридори от витражите (Ланс ми каза, че се наричат така).
И паркът! Огромен е, бих могла да яздя дни наред, без да премина през една и съща точка два пъти.
Родителите ми и аз правим дълги разходки преди следобедния чай, което също е добър начин да накараме онези бедни коне да се пораздвижат, иначе ще са затворени в огражденията или в конюшните.
От пристигането им мина много време, по-дълго, отколкото обикновено е приемливо за кратко посещение. Долавям го, когато Ашфорд ме пита в малкото пъти, в които си говорим помежду си, дали родителите ми са добре в Денби, дали им харесва Денби, дали им харесва настаняването в Денби.
Днес Ашфорд ще се върне от Лондон по-рано, за да пие чай с мен и родителите ми, но имам чувството, че това е оправдание да ги помоли да свалят завесите. Заради тази мисъл не мога да се порадвам дори малко на разходката. Освен това хубавият ден изведнъж беше покрит със сиви облаци и гората е потопена в полумрак, което не е добре за настроението ми.
— Пиленце, каква е тази муцуна? — пита ме майка ми.
— Заради лошото време — отговарям неясно, не искам да ги притеснявам с моите подозрения. Засега не.
— Бъди щастлива, ще има време по-късно в живота да бъдеш тъжна. Ти си млада, красива, късметлийка и обичана: за теб слънцето грее всеки ден!
— Ашфорд е наистина мъж на място, което е изненадващо в сравнение с твоите стандарти, които, нека ти кажа като баща, са били винаги доста притеснителни — коментира баща ми, следвайки ни с Уестфалия.
— Да, той идва от консервативно и ретроградно семейство, но това, което е важно, са чувствата и той държи на теб — настоява майка ми.
Това са моментите, в които се чувствам лъжкиня и измамница: когато лъжа родителите си, които са превърнали искреността в тяхното правило за живот, криейки, че съм се продала на една титла, за да получа едно наследство.
— Започва да вали — сменям темата, забелязвайки няколко капки да падат върху панталоните ми.
Майка ми обръща Аженкур по пътя за обратно. — Значи, е време да се връщаме, преди бурята да ни хване!
Стигаме до конюшните и веднага една светкавица пронизва небето и силен дъжд се излива с тежки капки.
Слизаме, за да върнем конете обратно в боксовете, но мълния, последвана от оглушителен гръм, плаши Уестфалия, която се отскубва и на галоп се отправя към гората.
— Не, Уестфалия! — викам, пускайки юздите на Попи и бягайки излишно по алеята след нея.
— Карли, Джема, върнете се! Ще отида да я прибера! — казва решително баща ми.
Докато навън бурята се усилва още повече и вятърът свири между клоните на дърветата, аз вървя нагоре-надолу из плевнята, изнервена и прогизнала. Майка ми препълни Аженкур с моркови, които той дъвче радостно.
— Искаш ли да се успокоиш, Джема? Татко ще се върне скоро!
— Ти не разбираш! Уестфалия е любимата кобила на Делфина! Ако нещо й се случи, това би било трагедия. Само това ни липсваше!
Майка ми е портретът на спокойствието. — Изглеждаш ми наистина превъзбудена.
— Изпаднала съм в безпокойство! Тук съм на изпит от първия ден и е хубаво да го знаете, че не съм добре дошла под този покрив, да не говорим за вас. Те чакат само грешка, грешна стъпка или оправдание, за да ни поставят на вратата! — викам на майка ми, след което отново се връщам към драмата ми. — Защо Уестфалия?
— Делфина не е тук и не е необходимо тя да разбира. Не бих се притеснявала за Ашфорд.
Избухвам, забравяйки всичките си добри намерения. — Вместо това трябва! Когато се появихте изненадващо тук, в Денби, Ашфорд направи добро лице в лоша игра, но ще видите, че ще се умори да е заобиколен от вас в перфектния му замък!
Майка ми идва срещу мен, хващайки ръцете ми.
— Сега си превъзбудена, не мислиш разумно. Отиди в стаята си, вземи една хубава топла вана и се преоблечи.
Когато се връщам, се засичам с Ашфорд, когото внимателно избягвам, тичайки направо в стаята ми. Само чувам, че той ме пита: — А чаят?
Но аз не му отговарям.
Най-накрая, вечерта, татко прибира Уестфалия у дома здрава и спасена, като отхвърля въпроса с: — Тази страхливка не обича бури.
На вечеря сме само аз и Ашфорд, в противоположни краища на дългата маса и си разменяме няколко незначителни думи. Ограничава се до това, че е щастлив, че баща ми е върнал ценната Уестфалия и че утре ще пие чай с родителите ми.
Получено съобщение, задник: сега, когато майка ти я няма, се притесняваш от присъствието на родителите ми, искаш да ги изпратиш обратно в Лондон под някой мост, но не и преди да им предложиш чаша от твоя проклет чай.
След вечеря се качвам в апартамента на родителите си, където намирам познатия флакон с тинктура от беладона на масата.
Майка ми го използваше, когато бях болна, за да ми свали температурата.
— Татко? — питам майка си, когато я виждам да излиза от спалнята.
— Заради ездата под ледения дъжд вдигна малко температура.
Влизам в стаята, където татко не изглежда изобщо добре, и взимам термометъра от нощното шкафче. — Малко температура? Тридесет и девет градуса не е малко! — ядосвам се.
— Скоро ще я смъкне — отвръща спокойно майка ми.
— Тридесет и девет няма да се смъкне с няколко капки беладона!
— Знаеш, че не използваме лекарства.
— Аз пък използвам и сега ще му взема един хубав коктейл от аспирин и парацетамол!
— Не одобрявам. — Майка ми кръстосва ръце.
— Аз пък одобрявам — твърдо й противореча.
Докато карам татко да изпие хапчетата, мама поклаща глава с разочарование. — Цял ден си недружелюбна, не разбирам какво не е наред с теб.
— Вече ти казах, но очевидно не искаш да разбереш: мисля, че на Ашфорд вече му омръзна да сте тук. Мина почти месец, откакто дойдохте, той изигра добър образ, но дори тази вечер отново ми каза, че утре „иска да пие чай“ с вас.
— Но това е просто чай, скъпа! — възразява майка ми.
— Мамо, чети между редовете: това е просто начин като всеки друг, за да ви го поднесе добре!
— Не — мърмори татко.
— Какво? — питаме с мама в един глас.
— Не е така, Джема — продължава той да мърмори.
— Не е така кое, татко? — приближавам се, за да разбера думите му.
— Бяхме поканени тук — продължава той. — Ашфорд дойде лично в Лондон.
— Ванс! — възкликва майка ми със странно предупреждаващ тон.
— Не, Карли, остави ме да говоря. Ашфорд знаеше, че се притесняваш за нас, затова той дойде в Лондон, без да знаеш, и ни предложи да се установим тук, в Денби. Той не ни даде срок.
Думите на татко звънтят в главата ми, без да придобият смисъл. — А… Ашфорд ли каза?
Майка ми идва и сяда на леглото до мен. — Ашфорд не искаше да знаеш, че това е негова инициатива, затова ни помоли да не ти казваме и да минем оттук изненадващо, сякаш сме дошли да те поздравим.
Нямам думи.
— Не се тревожи повече за този чай — успокоява ме тя. — Чувствам, че все още изпитваш някакъв страх от Ашфорд, което е разбираемо, женени сте отскоро, но с времето ще се разбирате с поглед и ще откриеш и всички негови начини, с които ти показва, че те обича, дори и да не ти го казва.
Прекарах безсънна нощ, след като научих това. И дори следващите нощи не спах изобщо. Чувствам, че трябва поне да му благодаря, но не знам как.
46. Ашфорд
С Харинг сме в съблекалнята на клуба след тежка битка от играта на скуош.
— И така, какъв подарък да ти направя тази година? — пита ме той.
— Подарък?