— Да, следващата седмица е рожденият ти ден, Паркър!
— Винаги си го спомняш!
— Твоят рожден ден винаги се пада между края на юли и началото на август, между лятната пауза на Гран Прито, невъзможно е да се забрави. Ако ме питаш за деня, не знам точно, но грубо казано, бих казал, че е следващата седмица.
— Оценявам жеста. — Приемам Хаз със силните му страни и най-вече с неговите недостатъци.
— Е, хайде, какъв подарък искаш? Кутия Монтекристо Сублим лимитирана серия? С всяка дръпка все едно дишаш Куба.
— Пури? Не съм Уинстън Чърчил!
— Значи, кубинка?
— Нов комплект за голф, ако наистина те е грижа — казвам.
— Добре, тогава ще задържа Монтекристо за мен; а също и кубинката.
— Наслаждавай им се за мое здраве. — Знам, че ще го направи. Хаз рискува да умре всеки път, когато се качи на колата си, така че в живота не пропуска нищо.
— Говорейки за рожден ден, и тази ли година ще трябва да търпя белите гласове на Кентърбъри цяла вечер, докато майка ти те влачи измежду всички гости, за да ти честитят рожден ден?
— Страхотна новина! Майка ми получи нервен срив след модното шоу на Джема. Тя си събра багажа и замина за Бат.
— Мда! Тогава знаеш ли какво ще се прави? Частен полет и след това тържества в Марбела! — Предлага моят приятел.
— Нали твоите хора са във вилата в Марбела?
Харинг сменя плановете си. — Бира в клуба на Западния край?
— Виждам, че се преустрои.
— Моят е труден живот.
— Не толкова, колкото моя — изтъквам.
— Да, не ти завиждам.
— Да ти кажа, историята с Джема започна драматично. Цялата тази бъркотия между парите и брака, животът с непозната, скандали всеки ден, а да не ти казвам, когато на сцената се появи задникът Уилоуби. Но напоследък Джема изглежда доста по-спокойна. Не ми прави сцени за дреболии, спря да възразява за всичко и дори започна да учи сама.
— Без Делфина наоколо изведнъж става по-лесно.
— Майка ми със сигурност не улесни нещата. А и сега в Денби са родителите на Джема: Ванс и Карли. Той е диджей, а тя терапевт на животни. Те са малко в техния си свят, хипита от седемдесетте, но са симпатични и сърдечни хора. Пушат много марихуана. Би ги харесал.
— Не се и съмнявам.
— И още колко време трябва да се правите на младоженци?
— Около една година, така ни каза адвокатът.
— Както и да е, мислех за шоуто… Джема наистина има забележителна физика. Хубави крака, хубави цици. Не видях дупето й, но две от три са достатъчни. Мислил ли си някога да я минеш?
— Хаз! Как такова нещо изобщо ти мина през мозъка? — избухвам.
— Имал си и по-грозни! — възразява той.
— Не е в това въпросът! Има ли хубаво тяло? На кого му пука! В света има милиони красиви жени. След ада, през който ме накара да мина с нейния ужасен характер, никога и никога, дори не бих се доближил до идеята!
— Успокой се, по дяволите. Въпросът ми е повече от нормален: ти си мъж, тя е жена, живеете под един покрив…
— Значи, за теб да си легнем, би било автоматично заключение?
— Не, да, не знам, може би! Питаш ме дали бих оправил съпругата ти? Не можеш да ме сложиш така в ъгъла!
— Тази дискусия няма абсолютно никакъв смисъл — отсичам.
Хубави крака, хубави цици… Как изобщо си помисли за това?
47. Джема
— Какво възнамеряваше да организираше за петък вечерта? — изненадва ме Ланс е в долната част на стълбищната рампа.
— Петък? — мисля наум, чувствайки се неловко. — Риба? Ланс поклаща глава. — Рожден ден на херцога.
— Лейди Делфина не остави ли нареждания?
— Тя си тръгна, преди да успее да организира нещо. Само изпрати поканите навреме, така че гостите да не поемат други ангажименти.
Боже мой.
— Казваш ми, че в Денби следващия петък ще дойдат сто души, и нищо не е организирано?
— Сто и десет — поправя ме Ланс.
— Сто и десет души и нищо не е организирано? — повтарям изумена.
Изглежда невъзмутим. — Всъщност, затова Ви призовавам с необходимото предизвестие.
— И ти на една седмица казваш прецакано предизвестие?
— Необходимо, Нейна милост. Необходимо предизвестие. — Той не схваща недоумението ми.
— Не можем ли да направим същото, което сте направили и миналата година? — питам, обзета в паника.
— Миналата година гостите бяха забавлявани с хора на белите гласове от Кентърбъри.
— Перфектно! Нека им се обадим и нека се върнат!
— Хорът трябва да бъде резервиран поне два месеца предварително — отговаря Ланс невъзмутим.
Започвам да жестикулирам и усещам как дъхът ми се скъсява.
— Добре ли сте, Нейна милост?
— Не — поклащам глава.
— Паник атака? — Ланс вече се е научил да ги разпознава.
— Мда.
— Лекарство?
— Моля те.
— Последвайте ме в кухнята — казва той, правейки ми път.
След пет минути стоя на плота и хапвам розови кичури от захарен памук. Топлият, обгръщащ, лепкав памук има успокояващ ефект върху мен. Какъв ти чай!
— Сега, когато Нейна милост е по-спокойна, дали обмисли някои решения за петък.
— Бал? — рискувам.
— На каква тема? — пита Ланс.
— Рожденият ден има нужда от тема? — питам аз.
— Балът се нуждае от тема. Която трябва да бъде съобщена на гостите.
— Вечеря? — опитвам отново.
— Великолепно! Вечеря и танци!
— Значи, бал? — питам объркана.
— Ако балът няма тема, това са вечеря и танци. Иначе ще се нарича бал с освежаващи напитки — обяснява ми Ланс.
— Никога не спираш да учиш — мърморя си сама. — Мислех, че да бъдеш Делфина, ще е по-лесно.
— Но не трябва да се поставяте на мястото на лейди Делфина.
— Ами какво да направя тогава? — питам безутешно.
— Вие как бихте отпразнували рождения си ден?
— Ъъъ, през последните няколко години се клатушках, пълна с джин и лимон, в един клуб — признавам с нотка на смущение.
Ланс изглежда не одобрява. — Не мисля, че това е изпълнимо.
— Беше по-лесно като дете. Родителите ми ме водеха в увеселителния парк — казвам, хапвайки последния кичур захарен памук от пръчката.
— Но Ашфорд не би разбрал, никога не са го водили в Лунапарк.
48. Ашфорд
С Хаз се връщаме в Денби след два дни стрелба по чинии в замъка на братовчед му Джуни в Инвърнес, Шотландия.
Не съм луд по стрелбата с чинии и Джуни има ужасен мерник, но Хаз настояваше толкова много, че не ме остави на мира цял ден, докато не казах да от изтощение.
Ако не друго, семейството на Джуни има изключителна дестилерия за уиски в укрепленията на замъка, така че поне лявата ми ръка и черният дроб бяха заети четиридесет и осем часа с двойно малцово, отлежало в бъчвите от мадейра.
Днес е рожденият ми ден и за първи път от тридесет и две години живот няма да има пищни тържества в Денби.
Майка ми винаги е организирала фараонски тържества, дори да не празнува заради мен, поне да има добро извинение да изкара Денби блестящ и да покани всеки един член на висшето общество с вечери от единадесет курса и симфонични оркестри, които биха напълнили „Роял Албърт Хол“.
Това е странно чувство и не знам дали ми харесва: дори и лошите навици все още са си навици.
След като преминава през портата на Денби, Хаз кара нагоре по алеята и виждам дълга опашка от ролсове и бентлита, паркирани около входа.
Не, майка ми не би могла да се върне нарочно от Бат! Излизам от колата и преминавам през Денби Хол, без да видя в залите и следа от празнуващи; наистина, даже напротив, замъкът изглежда безлюден.
— Добре дошли, Ваша милост.
— Ланс! Чии са всички тези коли? В какво сме се превърнали? В проклет паркинг?
— На гостите, дошли да отпразнуват Вашия рожден ден, и всъщност ви предлагам най-топлите си пожелания за рождения Ви ден.