— Да празнуват? Мислех, че майка ми е в Бат!
Той като че ли не ми дава пълни обяснения. — Оставате да Ви придружа до парка.
Излизаме от западната страна на сградата, която гледа към парка, и не мога да повярвам на това, което намирам пред себе си.
— Лейди Джема си позволи да организира малко парти.
Макар и доста след залез-слънце, паркът е ярко осветен от светлините на дузина въртележки. Да, паркът Денби Хол е пълен с атракции: има въртележката с коне, виенско колело, лабиринт от огледала, люлки, дартс, чук с камбана, машина за юмруци, сергии с колички за бонбони, пуканки и хотдог, сергии за палачинки и стойка за захарен памук.
И гостите, в най-хубавите си дрехи се редят на опашки, за да се качат на атракциите или да хапнат пържена поничка, препълнена с крем, като лорд Невил, държейки по една във всяка ръка, без никакво отношение към коронарния му синдром.
— Честит рожден ден, Ашфорд. Делфина не беше оставила нареждания за вечерта, но с пристигащите гости трябваше да измисля нещо. — Джема е там, в дъното на стълбите, с най-блестящите си дрехи, закупени на пазарите в Портобело, със спусната цикламена коса и 24-каратова усмивка.
— Това е я-к-ооо! — възкликва Харинг до мен.
— Не ми каза, че и той ще бъде — изръмжава Локсли, изскачайки иззад Джема.
— Харинг беше ключова част от плана! — обяснява Джема.
— Локсли, психиатърът не ти ли каза, че трябва да живеем заедно на тази земя и че трябва да го разбереш? — дразни я Хаз.
— За кой от тримата ми психиатри говориш? — казва тя.
— Лунапарк, а, Джема? — питам изумен, прекъсвайки схватката между Хаз и Сесил.
— Като дете никога не са те водили там…
— И затова докара лунапарка в Денби.
— Точно така — кима доволна Джема.
— И искаш да повярвам, че това е идея в последната минута?
— Не в последната минута, но последните пет дни.
— Поласкан съм. Дала си си доста зор заради мен.
— Да, но родителите ми също помогнаха и Сесил и Ланс, и Делфина!
— Майка ми? — Изобщо не ми се струва като нещо, което тя би одобрила.
— Да, ако не беше отишла в Бат, нямаше да мога да организирам всичко това — усмихва се доволна.
Оглеждам се отново ужасен. — Защо ме караш да чакам, няма ли да ме качиш на някоя въртележка?
— Колелото? — предлага тя.
— Ти отиди да се наредиш на опашката, а аз ще взема пуканки.
— Никога не съм виждал Денби от тази гледна точка. — Наблюдавам имението, когато кабината достига най-високата точка на колелото.
— Ти си късметлия, един от малкото привилегировани, които имат живот над всички стандарти. Живееш в замък, имаш парк само за теб, заобиколен си от луксозни вещи и произведения на изкуството — изброява тя.
— Джема, имаш семейство, което те обича. Дори и в най-смелите си очаквания не бих си представил да видя родителите си, държейки се за ръце на въртележка с коне след тридесет години брак.
— И баща ми също така спечели мече за майка ми на дартс.
— Спечелил е мече за майка ти — изтъквам.
— Е, какво ще кажеш? Харесва ли ти този рожден ден?
— Никога не съм имал подобно парти и да, съгласен съм с това, което Харинг каза по-рано: яко е.
— Трябва да ти благодаря — казва тя с тих глас.
— И за какво, извинявай? Ти си направила всичко!
— За моите родители. Знам, че ти си ги поканил тук.
Бях ясен, трябваше да е тайна. — Не трябваше да ти казват.
— Баща ми имаше висока температура, след като отиде да търси Уестфалия. Остави се да му се изплъзне.
— Не можех да позволя на хората да останат без дом. В края на краищата спаси Денби Хол с наследството си — признавам, за първи път на висок глас пред нея.
— Ти се съгласи да се ожениш за мен. Ако не беше твоята синя кръв, нямаше да имам и паунд и сега щях отново да гримирам актьори от мюзикъли в някой театър.
— Мир? — питам, вдигайки кесията си с пуканки.
— Мир — тя прави същото с нейната, вдигайки наздравица за нашето примирие.
— За всичко това като минимум благодарност и аз трябва да спечеля плюшено мече за теб.
49. Джема
Хубавото при посещенията при Сесил е, че няма досадници (Ашфорд) или посредници (Делфина).
Тук има абсолютна свобода, така че не съм принудена да заставам в неудобни пози или да ограничавам движенията и жестовете си, спазвайки етикета.
Ние сме във вътрешния двор, а аз блажено лежа на един от кръглите дивани шезлонги. Сесил е на нейния и между нас има една огромна количка, пълна с всякакви блага, които са напълно достъпни. Искам парче тарт? Взимам си. Искам ли още едно? Ще го сложа в чинията си. Привличат ли ме рулцата с канела? Ще си сложа колкото пожелая. И Сесил прави същото.
— Иска ми се тези следобеди да траят вечно — въздишам аз.
— Можем да имаме колкото искаш. Можем да го правим всеки ден.
— Да, но между единия следобед и следващия има ужасяващи светски вечери. За мен е мъчение да съм подложена на изпит всеки път, чувайки кикотенето зад мен и срещайки неодобрителните погледи — изсумтявам аз. — Дадох всичко от себе си: прочетох цялото творчество на Джейн Остин! Изпитай ме, хайде! Попитай ме нещо!
— Няма нужда, усеща се, че си работила над себе си.
— И това беше напълно непредвидено! Всичко започна с един филм, след което се пристрастих и отключих все по-голям интерес, ставайки алчна и любопитна за разкриването на нова история.
— Виждаш ли? „Непредвидено“ е дума, която никога не би използвала преди няколко месеца! — Подчертава Сесил, нагласяйки слънчевите си очила.
— Не е достатъчно — възразявам неутешимо. — Винаги съм твърде много или твърде малко нещо, сякаш съм Дон Кихот в борбата срещу вятърните мелници.
— Дами и господа от публиката, литературните цитати продължават! — подканва ме Сесил.
— Виждаш ли? И ти ли го правиш? Подиграваш ми се. Сякаш и за теб фактът, че чета, че се интересувам от теми, които ми бяха малко известни преди, е нещо малко вероятно! — протестирам аз.
Сесил става рязко, оглеждайки се за нещо.
— Наред ли е всичко? — питам колебливо.
— Да, да, може би знам какво да направя, за да ти обясня защо, но първо трябва да измисля правилния пример, за да ме разбереш.
— Не може ли да го обясниш с твои думи?
— Стой там, веднага се връщам — казвайки така, Сесил взема количката с храната и напитките и изчезва през врата за персонала. След известно време се появява с ръце зад гърба.
Първо ми подава смачкан вестник, от който се показва полусмачкан байганет, с размазана глазура и крем, който прелива от всички страни.
— Какво искаш от мен? — питам я.
— Байганет с крем Шантили и сметана, глазиран с карамел.
Гледам я скептично.
Сега с лявата си ръка тя ми подава много фина порцеланова чинийка от декориран Лимож, снабдена със сребърна вилица. В центъра стои същият байганет, перфектно невредим и златист, със сладък шантил под шапката, малки реснички от сметана и мънички капки блестящ карамел. На чинийката има и прясно откъсната маргаритка.
Гледам я още по-любопитно.
— Байганет с крем и сметана, глазиран с карамел — повтаря тя.
Посягам към чинийката. — Ако нямаш нищо против…
Но тя отдръпва ръката си. — Виждаш ли? Това си ти!
— Това съм аз какво? — питам учудено. Искам този байганет.
— Байганетът! — възкликва Сесил.
— Аз съм байганет? — повтарям скептично.
— Да, ти си байганет: направена си от ароматно сладкарско тесто, което мирише на масло, изпълнено с кадифен крем Шантили и златна глазура, която се топи върху езика.
— Звучи малко като хранително порно — отбелязвам.
— Ти си байганет, но се сервираш така — казва тя, посочвайки онзи във вестника. — Съдържанието е страхотно, но презентацията не е привлекателна. Същият байганет, ако се презентира добре и внимателно, всички ще искат да го имат в ръцете си.
— Докато все още сме приятелки, приключи с тази дискусия, защото по-късно не съм сигурна, че все още ще бъдем — предупреждавам я.