— Кажи ми защо твоите фантазии напоследък включват Сесил Локсли.
— Сигурно е аспиринът, който взех по-рано с Маргаритата. Трите маргарити.
— Факт е, че ако Джема не се появи, ще направя непростимо впечатление. Негова милост кралският херцог, поради някаква странна причина я намира за очарователна и специално е поискал присъствието й тази вечер, но къде е тя? Както обикновено, тази егоистка се занимава с нейните неща, без да казва нищо на никого и аз сега, стоя тук и се преструвам, че е в банята.
— Започваш да ставаш параноичен. Да отида ли да ти донеса шампанско, което да ти отпусне нервите?
— Цялата бутилка, благодаря.
Харинг се изгубва в тълпата, докато аз стоя на крака в подножието на входното стълбище, за да оценявам маските на пристигащите гости, и да чакам Джема: Хенри VIII и Анна Болейн в комплект със следа от кръв по шията с много лош вкус; двама канцлери на Кромуел; Маргарет Тачър; архиепикопът на Кентърбъри; Не знам кой е този, онази… Чакай малко!
За една секунда оставам блокиран да гледам първата фигура, която не изглежда нелепо и която влиза от горната част на стълбището.
Имам странно чувство, като дежаву. Всичко в нея провокира проблясъци в съзнанието ми, което обаче не може да композира в едно изображение.
Мога да отбележа само това, което имам пред себе си: тя е млада жена (не твърде стара, за да се облече като Елизабет I, не твърде млада, за да се облече като принцеса на Дисни) светлокафявата й коса осветена от карамелни и медни отражения пада върху раменете й с меки вълни, които ви карат да гмурнете пръстите си, лицето има розов и сияен тен и е покрито от обикновена дантелена маска, която рамкира дълбоко сините й очи. Тя слиза по стълбите с бавна стъпка, увита в течаща копринена рокля с леден цвят.
Неизвестна за мен сила ме кара да застана точно пред нея, сякаш да блокирам преминаването й и без колебание казвам:
— Отне ти много време, за да пристигнеш.
— Все още не е време за тиквите. Трябваше да пътувам на автостоп. — Под цялата тази коприна е Джема.
Предлагам й ръката си, за да я отведа до края на стълбището. — Като каква си се маскирала?
— Такава, каквато искаш да бъда.
— Не така си те представях.
— Как си ме представяше? Онемяла?
— Да кажем, че надминаваш и най-розовите ми очаквания, красива си — признавам без колебание.
Джема, изглежда, остана без думи, сякаш вече е била готова да се бие, и сега се оказва с меч в ръка, без да знае какво да прави с него.
— Хайде, Ашфорд, знам, че можеш и по-добре. Когато си във форма, ми даваш максимума от злобата си, която изливаш върху мен. Очаквах удар, достоен за твоя стил, така ме разочароваш!
Гледам я с любопитство. — Сигурно ти е струвало определено усилие, или пък не?
— Всичко е въпрос на умствена сила. Освен това не знаех как повече да те шокирам.
Водя я в центъра на залата точно когато Харинг идва срещу нас. — Шампанско за теб — казва той, подава ми чашата и хваща ръката на Джема. — А тази прекрасна маскирана дама си я намерил за мен. — Повдига козирката на каската, за да се представи. — Кенет Харинг, наследник на титлата виконт от Уестбъроу.
— Хаз. Аз съм Джема — отговаря тя със странно спокойствие.
— Ка… Какво? Джема? Щях да получа удар — възкликва шокиран Харинг.
— Внимавай какво си пожелаваш, Харинг. Може да го получиш! — възкликва Сесил зад нея, прикрита от пластове и слоеве от черна тафта.
— Локсли! Тъмната страна на силата! В какво си се облякла? Като депресирана маниачка в преждевременна менопауза?
— Преждевременна менопауза, ако служи за задържане на безопасно разстояние прасета като теб — отговаря тя с киселинността, която я отличава.
— Ще се учудиш колко зрели дами оценяват моята компания — казва той, намигайки на триото протези вдясно от нас.
Сесил прави гримаса, докато поглежда встрани. — Отвращаваш ме.
— Много добре, дами и господа, сексуални маниаци и социопати — казвам, позовавайки се на Харинг и Сесил. — Бих тръгнал към дансинга, пуснаха нещо бавно, което не ме отвращава. Джема, искаш ли да ме последваш?
— С умерено удоволствие — отговаря с широка усмивка.
С Джема се преместваме в центъра на дансинга, започвайки да се движим в ритъма на музиката.
— И? — питам я аз.
— И какво?
— Защо тази внезапна промяна? Какво те порази по пътя за Дамаск?
— Разбрах, че е необходима промяна на имиджа — обобщи тя.
— И защо?
— За да мога да разкажа играта на теб и всички тези сноби.
— Ето я херцогинята, която познавам! — Все пак сме в дипломатично примирие и нейните отговори ме карат да се усмихвам.
— Сериозно! Вие в моя свят не бихте издържали и четвърт час. Бих искал да ви видя да взимате метрото в час пик, без да бъдете смачкани от тълпата! Или да излезете невредими на първия ден от разпродажба!
— Но ние не сме в твоя свят — изтъквам аз.
— Точно така, аз съм във вашия, така че не просто ще ви покажа, че мога да живея много добре, но дори по-добре от вас, които сте родени тук.
— Ти си в плен на заблудите за всемогъщество.
— Може и така да е, но ти винаги си бил, може би? Страхуваш се от това някой да не ти открадне сцената?
— Честно казано не. — По някаква неизвестна причина ми идва да прошепна в ухото й: — Признавам, че си добра, но има още много да учиш.
— Още нищо не си казал — укорява ме тя.
— За кое?
— За мен! За моя облик. Месеци на протести, за да ме покриеш с позор и след това, когато се появя, излъскана като Хародс преди Коледа, нямаш коментари, освен да ме попиташ защо!
— Може би не си забелязала нещо, но аз да — възразявам.
— Какво?
— Когато влезе в залата…
— Какво стана?
— Нищо — отговарям мило.
— Как нищо? — мръщи се тя.
— За първи път, откакто се показваме публично заедно, абсолютно нищо не се случи.
— Не разбирам накъде биеш.
— Ще обясня: всеки път, когато влезеш в една стая, привличаш погледите и вниманието към себе си. Но не си вдигай акциите, не в добрия смисъл. Всички се обръщат да те видят, раздразнени от твоя невероятен външен вид. За първи път мина незабелязано. Никой не се обърна тревожно към стълбището, сякаш банда обирджии са нахлули.
Джема отвръща поглед и навежда глава.
— Хей, не се разочаровай. Това означава, че твоят рестайлинг е бил успешен.
— Щом казваш — Джема не изглежда много ентусиазирана от обяснението.
— Аз го казвам. И тъй като тази вечер се чувствам много искрен, ще ти кажа две други неща. Оценявам усилията, които положи, въпреки че отне много време; освен това, който го е направил, е свършил страхотна работа и изглеждаш наистина невероятна. Затова, благодаря ти.
— Това са три неща.
— А?
— Това са три неща, а не две: оценяваш усилията ми, аз съм красива и благодаря.
— Не казах, че си красива. Казах, че изглеждаш невероятно.
— Просто не можеш да правиш комплименти, нали?
— Не насилвай ръката ми.
Танцуваме известно време мълчаливо, след това забелязвам погледа й да се лута из залата, при което част от мен, която не мога да доминирам, пита: — Предполагам, че между една от причините за промяната на имиджа ти е и нещо друго… Или по-скоро някого другиго?
— Кой?
— Размахваш го в лицето ми от седмици и сега се правиш на разсеяна? Уилоуби.
Джема поклаща глава. — Не. Уилоуби не е замесен.
— Изглежда, сякаш търсиш някого.
Тя с половин усмивка отговаря. — Търсих майка ти. Искам да я накарам да припадне като вечерта на модното шоу.
— Не мисля, че ще можеш да достигнеш това ниво с максимума от твоя ангажимент. — Сдържам въздишка: не ми пука за майка ми. Щом Уилоуби вече не е на пътя ми, имам един проблем по-малко.
— Искаш ли да се отпуснеш? Струва ми се, че танцувам с бюста на адмирал Нелсън, така както си се втвърдила!
— Аз съм тази, която отива там. Сигурна съм, че в момента, в който отпусна гарда си, ще ми пуснеш някоя от твоите шеги. Готова съм да отбия удара.