— Ти си отблъскваш — казва Сесил.
— И целият съм твой за тази вечер. Кой знае, може би ще променя мнението ти относно американското ти побъркано псевдо гадже.
— Вече ме караш да съжалявам — въздъхва приятелката ми.
— Видя ли? Казах ти. А и американците имат малки!
— Имах предвид теб, тъпако! Вече съжалявам, че те спечелих на търга.
Гласът на лейди Венеция ме разсейва от скандала им. — Е, сега последната партида, за която съм сигурна, че ще оживи стаята. С прекрасното позволение на лейди Джема представям ви лорд Ашфорд Паркър, Херцог на Бърлингам.
И Ашфорд до мен пребледнява. — Откачи ли?
— Това е за благотворителност — отговарям с ангелски тон.
Избутва раздразнено стола назад и леко се навежда към лицето ми. — Ти и аз ще си оправим сметките по-късно.
Харинг се съгласи да участва в търга само ако и Ашфорд го направи. Идеята да го изложа, толкова много ме гъделичкаше, че дори не помислих два пъти.
Лейди Венеция сияе от радост, когато се качва на сцената. — Дванадесетият Херцог на Бърлингам, капитан на отбора по поло в Западен Лондон, колекционер на ретро автомобили, две дипломи и знае шест чужди езика. Офертите са отворени.
Издига се гора от табелки.
— Хиляда лири.
— Хиляда и петстотин.
— Две хиляди.
— Четири хиляди.
Женските гласове се припокриват, насочвам погледа си към сцената и виждам самодоволното изражение на Ашфорд. Ако доброто държание не го спираше, сигурна съм, че щеше да ми покаже среден пръст. Изпъвам врата си, за да видя собственичките на табелките.
Лейди Валери и лейди Одри. Дори съпругата на лорд Седрик. И всички те неомъжени. Шест-шест-шест се бият помежду си с нулеви попадения. Искат го, сякаш е направен от шоколад.
На вратата на залата стои и жена. Черна вълнообразна коса, сигурен и проницателен поглед, насочен право към Ашфорд. Никога досега не съм я виждала, но ми стига един поглед, за да разбера коя е: Портиа. И табелката й е вдигната високо във въздуха.
Без да се замислям, протягам ръка към моята. — Осем хиляди паунда.
Лейди Валери се изкисква. — Лейди Джема, няма нужда да повишавате офертите.
— Дванадесет — твърдо предлага Портиа.
— Петнайсет — е моята контраоферта.
На мен ли ми се струва, или Ашфорд сдържа усмивката? Какво е това? Надява се Портиа да спечели търга? А, разбира се, той би искал да ме унижи публично, но не знае с кого си има работа!
Портиа отново небрежно повдига табелката. — Осемнадесет.
— Двайсет хиляди — изръмжавам.
— Двадесет и пет хиляди — казва Портиа, насочена повече към мен, отколкото към лейди Валери.
Изправям се и изкрещявам: — Петдесет хиляди паунда. Тогава, преди тя да може да отвори уста, казвам: — Шестдесет.
Усещам ледения й поглед върху себе си. Заставам пред нея, сякаш сме на стадиона, лице в лице с вид като на ултрапротивници, взимам табелката й и изсъсквам: — Сто хиляди паунда.
Да, сто хиляди. Аз съм мръсно богата и възнамерявам да използвам парите, си за да спечеля над една надменна кучка и да я поставя на мястото й.
— Боя се, че не разбрах предложението? — пита лейди Венеция.
— Сто шибани хиляди паунда — повтарям, произнасяйки ясно думите си.
— Друга оферта?
Обръщам се и Портиа се е изпарила.
— Сто хиляди и един, сто хиляди и два, сто хиляди и три. Лейди Джема печели, все пак това е съпругът й.
Мислех, че съм го разочаровала, но Ашфорд поклаща глава с усмивка. Една от онези красиви усмивки, които озаряват лицето му, сякаш като голям прозорец, който се отваря към морето в тъмна стая и слънцето изгрява… Какво говоря?
Той се усмихва, слиза от сцената, връща се при мен и толкова! Боже, трябва да спра да се взирам в него.
52. Ашфорд
Трябва да мразя Джема заради търга на джентълмените, но не мога.
Знам, че имам всички основателни причини за един хубав скандал, но по някаква причина не се чувствам готов да „открия огъня“. Гневът не пристигна. Недоволството не е налично. Дразненето е останало в историята.
Като обичай е между мен и Джема социалните вечери да завършват със свада, но тази вечер нямам опорна точка. Примирие или не, традициите трябва да се спазват.
Нещото, което ме изумява, е ангажираността, която полагам, за да намеря какъвто и да е предлог, сякаш не искам да приема това, че поне веднъж не съм й набрал.
И трябва да призная още нещо, което се опитвах да игнорирам досега: когато слязох от сцената, за да се присъединя към Джема, след като ме спечели със своите „сто шибани хиляди паунда“, вместо да хвърлям омразни погледи към нея, аз имах изтръпване в ръцете, което ме подтикна да я прегърна, но трябваше да апелирам към целия си самоконтрол, за да избегна това.
Прегръдката, която си представяше подсъзнанието ми, не беше привързано притискане. Изобщо не.
Тя стоеше там с триумфиращо лице, ръце на ханша, увити в онази дълга сива сатенена рокля, която прави гънка върху задните й части и може да изпрати в лудницата дори монах.
Достатъчно!
Поклащам глава, сякаш искам да премахна това изображение отпред и да се фокусирам отново върху пътя.
Джема седи до мен с кръстосани крака и гледа навън през прозореца. В тъмната нощ стъклото е огледално и аз виждам, че онази усмивка е все още на лицето й.
— Ще се говори с месеци за войната от чекове с Портиа.
— Някой трябваше да я постави на мястото й. Дори да ми бяха необходими сто хиляди паунда, не ме интересува.
— Значи, в това е цялата работа? Трябваше да победиш Портиа?
— Мда.
Какво е това нещо, което усещам в гърдите си? Надявам се и се моля, че не е разочарование! Разочарование за какво, в крайна сметка?
— Освен Портиа бих казала, че и много други дами са разбрали, че не трябва да се шегуват с херцогинята на Бърлингам.
— Със сигурност е една, с която ще спориш усилено — коментирам.
— А ти откъде знаеш.
— Говоря от опит.
Тя се обръща и ме поглежда. — Толкова ли съм ужасна?
— Трябва ли да бъда безсрамно честен?
— Шегуваш ли се? Не! Кога изобщо някоя жена е поискала честен отговор на въпрос?
— Попитах, за да се отърва от съмнението, тъй като толкова държиш да не бъдеш като останалите жени — защитавам се.
— Да, тогава може да бъдеш безсрамно искрен, а аз, за да ти докажа, че не съм като всички други жени, няма да се обидя. Стреляй!
Без да се замислям, отговарям: — Не си ужасна.
Джема остава с отворена уста. — Казах ти да бъдеш честен.
— Ти не си ужасна. Може би отначало да, но с времето свикнах и ти се подобри много, така че бих казал не, не си толкова ужасна.
— Не бях готова за този отговор.
— Както може да видиш, аз съм способен да те помета, дори да си скандалджийка, която винаги иска да има последната дума.
Когато се връщаме в Денби Хол, всички вече спят.
Тръгваме към стаите си заедно, но преди това Джема сваля токчетата си, за да не вдига шум. Това е дворец със сто и петдесет стаи, все още ли не е разбрала, че колкото и шум да вдигат токчетата й, така или иначе не може да се събуди никого.
В някакъв скрит ъгъл от съзнанието си чувам думата „очарователна“, но се опитвам да я игнорирам.
— Е, Джема — казвам, щом стигнем до съответните врати.
— За пореден път твоята благотворителна тематична вечер имаше голям успех. Трябва да ти призная, че дори извън схемите може да го направиш.
— Благодаря — отговаря тя, поглеждайки към пода. — Лека нощ.
Докато се преобличам за лягане, чувам почукване на разделящата ни врата. Отивам да завъртя ключа от моята страна и намирам Джема, все още облечена. — Исках да ти кажа, че съжалявам, че те включих без твое знание сред господата, които бяха за продан на търга. Трябваше да те попитам. Благодаря ти, че се включи в играта.
— Беше за благотворителност. След като премина първоначалният шок, го приех добре.