— Е, исках да ти кажа, че се радвам, че победих Портиа на търга.
— Знам това.
Джема се колебае за момент, преди да каже с тънък глас: — Сто хиляди добре похарчени.
Спирам, за да я погледна любопитно, без наистина да разбирам за кое се отнася.
— И така, лека нощ, Ашфорд.
— Лека нощ.
Тя излиза, затваряйки вратата след себе си. Малко по-късно чувам да издърпва вратата и от нейната страна.
Изчаквам няколко секунди и нищо. Една минута и нищо.
Няма завъртане на ключа.
Вече има познати звуци в редките моменти, когато отваряме свързващите врати между нашите стаи, и сме много внимателни при затварянето отново с ключа: щракване на дръжката, натискане на чукчето и завъртане на ключа в ключалката поне два пъти.
Тази вечер просто щракване на дръжката и натискането на чукчето.
Няма завъртане на ключа. Може би е забравила.
Ами, ако не е забравила?
Ами, ако не е заключила нарочно вратата?
Знае ли, че съм забелязал?
За да се освободя от обърканите мисли, които ме измъчват вече цяла седмица, от вечерта на джентълменския търг, решавам да направя няколко обиколки в басейна и да се помиря със себе си.
Отварям масивните издълбани дъбови врати и осъзнавам, че последното ми светилище, единственото останало спокойно кътче от Денби, е осквернено.
Джема се носи на надуваем стол, с един крак във водата, чаша шампанско в ръка и чифт необясними слънчеви очила на лицето й.
На закрито сме. Разбира се, остъкленият купол над басейна придава ефект „небе в стая“ и пропуска много светлина, но уверявам ви, че очилата са преувеличение.
Басейнът е построен от прапрадядо ми в началото на 20. век.
— Виждам, че ти е удобно — отбелязвам.
— Възнамерявам да наваксам пропуснатото време.
— Свикваш с лукса доста бързо.
Джема поставя очилата над носа си, за да ми хвърли страничен поглед. — И без това аз я поддържам тази барака, нали?
— Не се бяхме разбрали да подпечатаме нашето споразумение, щеше да бъде излишно?
— Що се отнася до мен, сме равни — отговаря тя.
— Ние никога няма да бъдем равни.
— А, не? — Джема, с крака във водата, рита силно в моята посока, намокряйки панталона ми до коленете.
— Много зряло, поздравления. Доволна ли си?
Тя кима удовлетворена. Докато се обръщам към изхода, забелязвам охладителя за шампанско край басейна. Вдигам го, изваждайки бутилката. — Имаш забележителни вкусове. — Поглеждам я, за да се уверя, че е в обхвата ми. — Наслади се на лукса тогава — и замахвам с кофата, за да я покрия с разтопения лед.
— Аз ли съм детето? — Тя протестира, докато се изплъзва от надуваемия фотьойл, за да стигне до стълбата. — Ашфорд, по дяволите. Ти ми развали момента на вътрешна медитация!
Отива до плетения шезлонг, за да се увие в халата, мърмореща обиди.
Докато връщам бутилката обратно в кофата с отслабено внимание, силен тласък ме бута и се озовавам за секунда вътре в басейна. Джема мина зад мен и ме хвърли вътре. Глупаво от моя страна, че се поставих в уязвима позиция. Години в армията и стратегически учения, хвърлени май на вятъра!
Опирам се на ръба, отърсвайки водата от лицето си, докато Джема се смее от сърце над триумфа си.
Не свършва тук, кучко.
Тръгвам да излизам, но в инерцията, вместо да поставя краката си обратно на ръба, хващам ръбовете на халата й с дръпване и Джема се присъединява към мен във водата.
Тя не се отказва и дори да не разбирам смисъла, тя продължава да ме пръска, вдигайки досадни пръски с ръце. Блокирам китките й, не че това изисква някакви усилия, но се забавям за момент, само за да я накарам да повярва, че борбата й е послужила за нещо.
Тя се вдървява, опитвайки се да се измъкне от хватката ми, но единственият резултат от това е да бъде още по-близо до мен.
— Кой командва сега?
— Остави ме, остави ме — протестира без особено убеждение.
От начина, по който се тревожи, разбирам, че тя рита, сякаш за да си помогне, затова я влача до точката, в която знам, че водата е по-дълбока и няма да стигне дъното.
— Остави ме, казах ти — продължава да ми заповядва.
— Разбира се. — Пускам я и тя потъва до очи, изненадана, че не стига с крак дъното.
Плувам към стълбата, но усещам как ме хващат две стройни ръце за раменете, убивайки се около врата ми.
Джема се опитва да ме избута под водата, но аз се освобождавам от нейната хватка. — Ако искаш така, не ми остава друго, освен да те удавя.
Плува възможно най-бързо, за да стигне до надуваемия фотьойл, но преди да успее да се качи върху него, я хващам за бедрата и я дърпам обратно към мен.
Тя се извива между тясното пространство, налично между мен и ръба, и аз решавам да го намаля още повече.
Ние сме притиснати един към друг и задъхани от битката ни и ако трябва да бъда честен, мисля, че никой от нас няма нищо против.
Ако не й беше приятно, тя щеше да приключи.
Осъзнавам, че никога досега не сме имали такъв физически контакт.
Продължава да се извива с все по-малко убеждение, докато краката й обгръщат кръста ми и нейното съпротивление се превръща по-скоро в бавно люлеене.
Възможно ли е да ме държи? Или това е просто шега на въображението ми?
Дори хватката ми вече не е толкова принудителна, а я държа с лекота.
Гледам я. Водата отми всички следи от грим по лицето й и въпреки че вече не носи тежък грим, както преди, винаги е изненадващо да я видиш със сапун и вода, бузи, осветени от вълнение, и влажни устни. От това близко разстояние осъзнавам колко големи са очите й.
Лицето й изглежда толкова невинно, но в очите й има искра, проблясък на лошотия, които не ми позволява да откача поглед от нея.
Ускореното й дишане кара гърдите й да се издигат и спускат срещу мен и това ме измъчва.
— Т… Ти спечели — шепне тя с устните.
— Би се добре — отговарям аз.
На хартия това би било идеалната ситуация за целувка. Сами, в басейна, преплетени. Целувка по учебник.
Но тя е Джема и аз съм аз, за нас няма ръководство.
Тя остава там, изглежда, не иска да прави нищо друго. Ами, ако тя чака моята инициатива?
Не! Да не ставаме смешни, би било немислимо.
И все пак… по дяволите! Почти, почти ще опитам. Приближавам се, да видим как ще реагира.
Накланям леко глава, неусетно приближавайки лицето й.
Чакай малко: халюцинирам ли? Възможно ли е и тя също да се е наклонила на противоположната страна, сякаш да ме облагодетелства?
Събирам смелост и се приближавам още повече.
— Ваша милост? — Пасът на Ланс стига до мен приглушен от другата страна на вратите заедно с леко почукване.
Инстинктивно оставям Джема да си отиде и се отдалечавам. — Да, Ланс. — И тя се възползва от възможността да изтича до шезлонгите, за да вземе кърпата си, и щом Ланс отвори, тя изскача отвън. Но не и преди да се спре за секунда пред вратата, хвърляйки ми енигматичен поглед.
53. Джема
Вече не се разпознавам.
Нямам повече мир от онзи следобед в басейна. Или от вечерта на джентълменския търг. Не мога да кажа точно. Знам само, че съм обзета от чувство на безпокойство, което идва и си отива и ме хваща изненадващо, карайки ме да се чувствам напълно объркана.
Не мога да не се върна към безкрайния момент, в който аз и Ашфорд се оказахме преплетени.
Оттогава вече не съм си господарка.
Това беше нещо инстинктивно, примитивно и не можех да не се предам.
Сякаш се чувствах изложена на опасност, но от нов вид, напълно непозната, която, от една страна, ме привлича като магнит, а от друга, ме плаши до смърт.
Чувствам, сякаш винаги се моля да бъда насаме с мен самата и след това изведнъж искам да видя Ашфорд да прекрачва прага. И когато се случи, само моите задръжки могат да ми попречат да не скоча около врата му и да го прегърна точно както онзи следобед.