Поглеждам се в огледалото удовлетворена. Косата ми е прибрана, а няколко меки кичура се пускат по раменете ми. Облеклото ми е перфектен синтез между истинското ми аз и добрия вкус и елегантност: сако на Оскар дела Рента, което струва една годишна заплата като гримьор, дълга бухнала пола с копринено цикламена тафта и черен корсет. Обувките са скрити под подгъва, но знанието, че нося тези сандали Каовила, покрити с блясък и тънък ток, ме кара да се чувствам женствена както никога досега. Полагам особени усилия за грима, който е лек, но безупречен. Да, може би преди няколко месеца не бих се облякла така, но колкото повече се гледам, толкова повече се харесвам.
Хвърлям палави погледи в огледалото, защото знам, че грижите ми за подготовката не се спряха само върху роклята и грима, а достигнаха до това, което се крие под тях. Нося бельо Ла Перла, сутиен за повдигане без презрамки.
Знам, че никой няма да види какво има под облеклото ми, но през цялото време, докато се подготвях, не можех да не мисля за Ашфорд. И когато се погледнах в огледалото само по бельо, си помислих: „Ако ме види сега така, ще получи удар“ и може би това е и причината, поради която обикалях по бельо из стаята цял половин час, надявайки се да чуя почукване на общата врата. Искам ли Ашфорд? Не! Въпреки това идеята да го провокирам, ме гъделичка.
Делфина се върна нарочно в Денби, за да организира моя рожден ден, бихте ли си представили?
Цялата сграда беше обърната с главата надолу за вечерта. Не знам, може би нямаше да отпразнувам рождения си ден така, но това е моето събитие, довечера всички гости ще бъдат тук за мен и е правилно всичко да се направи както трябва, и дори Делфина да е стара дразнителка, ходещи ботокс и кокали, знае как да прави определени неща. Щом се потруди за мен, мисля, че може би започва да ме харесва въпреки всичко.
Когато стрелките удрят точния час, аз бързам да изляза от стаята. Цял ден не съм виждала Ашфорд и това създава спешност, почти сякаш усещам как кръвта ми кипи под кожата.
Слизам по стълбището между възхитените погледи на слугите и на Ланс и отивам в балната зала.
Отваряйки вратите, се озовавам пред истинско шоу: дълги воали от бяла органза се люлеят от балконите. Осветлението е меко и приглушените светлини на канделабрите се отразяват върху полирания мраморен под.
В центъра на стаята, наблюдавайки последните щрихи, е Ашфорд, безупречен в перфектно разкроения си смокинг с маншети и кадифено сако. Идва да ме посрещне и не мога да не забележа как неговите интензивно зелени очи са насочени право към моите и как скулите му са изваяни и носът му е идеално прав, и устата… Стига!
Той спира точно пред мен и ми хвърля една от неговите редки и убийствени усмивки. — Е? Какво мислиш?
— Ами… красиво — заеквам, губейки цялата увереност, която чувствах до преди секунда, гледайки се в огледалото в стаята.
И не знам дали моето „красиво“ беше насочено към подредбата на залата, или към Ашфорд, и колкото повече мисля за това, толкова повече вярвам, че не се отнася за първото.
— Не е баш лунапарк… — Това от устата на Ашфорд звучи като извинение.
— Имала съм изобилие от увеселителни паркове, няма да усетя липсата им тази година. Но никога не съм имала собствен бал.
Ашфорд ме хваща за ръката, водейки ме към входа, където се събират първите гости, карайки сърцето ми да бие лудо.
— Може да се разочароваш, като разбереш, че този бал, не е толкова твой, колкото на майка ми. Тя е решила да зарови томахавката с теб и да те използва със стиснати зъби като таран за вход към кралското семейство.
Преди да успея да отговоря, родителите ми идват да ни посрещнат, облечени така, както никога досега не съм ги виждала. Майка ми е направо дръзка. — Пиленце! Виж тук! Не съм се обличала така от осемнадесетия си рожден ден!
— Изглеждаш страхотно, Карли — Ашфорд й прави комплимент.
Е, не отричам това, че здравословното хранене и с цялата йога, която прави, майка ми има спортна физика, въпреки че минава шейсетте години.
— Познай кой ще дойде да отпразнува рождения ти ден?
— намесва се татко.
— Кой? — питам аз.
— Да, кой? — намесва се Делфина с обичайния си леден глас.
— Амджад! — обявяват родителите ми в един глас.
— Сериозно?! — възкликвам изненадана.
— Да, той е минавал през града, обади ни се и му казахме за рождения ти ден! Последния път, когато те видя, ти беше на десет години и сега искаше да те поздрави, затова му казахме да се отбие през Денби!
Изумена съм. — Но това е великолепно!
Делфина, изглежда, не е съгласна с мен: — Извинете, кой е Амджад?
— Той е стар приятел на родителите ми — обяснявам. — От времената в комуната във Вади Джалал.
— Има естествен талант да свири на сантур и да прави фалафели, които възкресяват дори мъртвите — добавя баща ми.
— И ще дойде тук, сега? — Делфина изглежда разтревожена.
— Преди час беше в Лондон, бих казал, че скоро ще дойде. Брат му Мансур също е с него! — обяснява майка ми.
— Само високоподбрани гости ще присъстват на това празненство, всичко е организирано с хирургична прецизност… Ашфорд, не можем да позволим на бедуинското племе да убие всичко!
Ланс се присъединява към нашата група с обичайния си безстрастен въздух. — Лейди Делфина, току-що се обади ръководителят на оркестъра. Автобусът, който ги е карал към Денби, има проблем с двигателя и сега са в Уинчестър. Те няма да успеят да пристигнат.
— Знаеш ли, мамо, мисля, че приятелите на Пиърс са най-малкият ти проблем. — Ашфорд изглежда повече развеселен, отколкото притеснен.
— Маргарет — крещи Делфина, отдалечавайки се. — Солите!
— Не се притеснявайте. Вашите приятели ще бъдат повече от добре дошли тази вечер. — Ашфорд ни успокоява.
Докато гостите пристигат един след друг, аз и Ашфорд ги посрещаме на входа. Докато получавам техните пожелания за рожден ден, Ланс и слугите старателно сервират реки от шампанско, надявайки се да не бъде забелязана липсата на оркестър.
— Ще бъде катастрофа. — Делфина отново ни изненадва в гръб, докато ние приветстваме Девънпорт. — Обадих се на всички оркестри в Лондон, но няма свободни. Трябва да отменим вечерта.
— Невъзможно е, мамо, не виждаш ли, че залата вече е пълна? Може да изпратиш всички сто и петдесет души обратно у дома, щом търсиш катастрофа! — отговаря Ашфорд през стиснати зъби. — Онзи там ми прилича на Невил; ако искаш да го изпратиш у дома, заеми мястото си!
— Какви, по дяволите, са тези? — пита Делфина, сочейки към алеята.
Една линия от десет черни и лъскави майбаха, развяващи знамена на капаците, се нарежда пред входа. Щом спрат, голяма част от камериерите се подготвят да отворят вратите, след което придружават до нас елегантно облечена група.
— най-високият и елегантен ни поздравява.
— Амджад! — крещи радостно майка ми. —
Амджад, майка ми и баща ми се прегръщат и започват да говорят на арабски, докато не ги прекъсна.
— Амджад! Без прегръдка за мен?
— С деветдесет и деветте имена на Аллах! — възкликва Амджад на английски. — Наистина ли си малката Джема?
— От плът и кръв!
— Прекрасна си! Последния път, когато те видях, ти разказвах историите на Хиляда и една нощ, за да те приспя!
— Амджад, това е Ашфорд Паркър, херцог на Бърлингам. Моят съпруг — не крия, че имам малко потреперване, изричайки последните две думи. — А това е неговата майка, лейди Делфина.
— Казвам се Мохамед Амджад Рашид ал Танян, първи син на Хади Мохамед Калил ал Танян — представя се той.
Делфина широко отваря очи, зашеметена. — Ше… Шейх ал Танян.
— Хайде, Делфина, не бъди толкова официална. Амджад предпочита да бъде третиран като роднина! — призовава я баща ми.
— Това е Фатима, първата ми съпруга, Ора е втората ми съпруга и Латва е третата ми жена. Моят по-малък брат Мансур Хади също ме придружава.
Ашфорд ми шепне: — Казваш ми, че един от най-могъщите шейхове в Емирствата е приятел от младостта на родителите ти?